Но падна почти веднага върху нещо меко и започна да се опитва да се изправи, опирайки се върху това, което беше под него. Плюейки сняг, той избърса очи с премръзналите си пръсти и започна да вдишва силно през носа, за да разтопи вледенилата се по него влага. Огледа се, за да разбере на какво се дължи мекото му приземяване, и точно тогава се появиха тримата му приятели, решени да се позабавляват със смехотворното произшествие.
Дори на призрачната светлина, излъчвана от белия сняг, се виждаше, че формата, спряла падането му, не е от растителен произход. Ясно се открояваха очертанията на човешка фигура. Падащите върху нея снежинки се топяха бързо и Алекс разбра веднага, че пред него лежи жена. Мокрите кичури на тъмната й коса, разпилени около главата й в снега, й придаваха ужасния вид на Медуза Горгона. Полата й беше вдигната до кръста, а високите черни ботуши се открояваха неестествено от бледата кожа на краката й. Неясни тъмни петна се виждаха по кожата и по бялата й блуза, прилепнала към гърдите. Алекс продължи да се взира неразбиращо в нея, после погледна ръцете си и видя, че и по тях има също такива тъмни петна.
Кръв. Прозрението го обзе в мига, когато снегът в ушите му се стопи и той можа да чуе хрипкавото й, мъчително дишане.
— Господи! — изпелтечи Алекс, докато се опитваше да изпълзи колкото може по-надалеч от ужасното нещо, върху което беше паднал. Но имаше чувството, че зад него се е издигнала каменна стена.
— Господи! — повтори той и вдигна отчаяно поглед нагоре, като че ли видът на приятелите му би развалил магията и пропъдил кошмара. После се взря отново в ужасното видение в снега. Не, това не беше пиянска халюцинация. Беше истина. Той се обърна отново към приятелите си и се провикна:
— Тук има някакво момиче!
До него долетя отговорът на Уиърд Маккий:
— Ама че късмет, копеле!
— Стига глупости, тя кърви!
Уиърд се разкикоти на висок глас.
— Е, значи не е чак такъв късмет, Гили!
Алекс усети внезапен пристъп на ярост.
— Не се занасям, да му се не види! Идвайте тук! Зиги, хайде, по-бързо!
Сега вече всички доловиха напрежението в гласа му и затичаха през снега към хребета. Както обикновено, най-отпред беше Зиги. Той изкачи припряно склона, след него се появи Уиърд и се хвърли веднага към Алекс, последен дойде Мондо, който стъпваше внимателно в следите пред себе си.
Уиърд също се препъна, строполи се върху Алекс и двамата паднаха повторно върху жената. Докато се мятаха в опит да станат, Уиърд се изкиска налудничаво:
— Ей, Гили, май за първи път се озоваваш толкова близо до жена!
— Пак си се надрусал до ушите — каза ядосано Зиги, избута го встрани и клекна до тялото на жената, опитвайки се да намери пулса на шията й. Пулсирането на кръвта се долавяше, но беше ужасяващо слабо. Когато осъзна напълно какво вижда пред себе си, тревогата го накара да изтрезнее за секунди. Беше само студент по медицина, макар и в последния курс, но знаеше достатъчно, за да различи опасни за живота наранявания.
Уиърд се отпусна назад и каза смръщено:
— Знаете ли всъщност къде сме?
Никой не му обърна внимание, но той продължи:
— Това е старо гробище, от времето на пиктите. Виждате ли тези очертания под снега, като ниски стени? Това са каменните гробове. Да му се не види, Алекс намери труп на гробищата! — и той отново започна да се киска — смехът му отекваше болезнено в притихналия от снега въздух.
— Млъквай, Уиърд — Зиги продължаваше да опипва тялото на момичето, докато плътта поддаде под пръстите на мястото, където зееше дълбока рана. Той наклони глава на една страна в опит да огледа по-внимателно мястото.
— Мондо, имаш ли запалка?
Мондо пристъпи напред с нежелание и извади ветроупорната си запалка. Щракна и поднесе слабата светлинка към тялото на жената, а после нагоре към лицето й. После притисна уста със свободната си ръка, но не успя да потисне напълно възклицанието си. Сините му очи се разшириха от ужас, пламъчето на запалката затрепери в пръстите му.
Зиги си пое рязко дъх. На трептящата светлина на запалката лицето му доби призрачен вид.
— Майната му — изохка той. — Това е Роузи от бар „Ламас“!
До този момент Алекс беше убеден, че не е възможно човек да се чувства по-зле. Но думите на Зиги му подействаха като удар под кръста. Той простена, извърна се и започна да повръща бира, пържени картофи и чеснови хлебчета в снега.