Алекс продължи припряно нагоре по улицата, разтреперан от ярост. Призна пред себе си, че се беше поуплашил. Макар и за миг, но беше изпитал страх. Още не можеше да повярва, че Кевъндиш бе имал наглостта да говори по този начин с него за погребението на Роузи. А и не можеше да повярва, че никой не им е съобщил за него. Не че би решил да отиде. Но би било редно поне да ги предупредят.
Попита се какво ли става с другите трима и за пореден път му се поиска Зиги да не беше толкова устат.
Когато Зиги влезе в часа по анатомия, незабавно се разнесоха викове:
— Пристига крадецът на трупове!
Той вдигна ръце, сякаш приемаше приветствия, влизайки в тон с добронамерените закачки на колегите си. Единствено студентите по медицина бяха в състояние да коментират смъртта на Роузи с черен хумор.
— Какво им е лошото на труповете, които ни дават за дисекция? — подвикна някой.
— Явно са прекалено стари и грозни за нашия Зиги — отвърна друг. — Решил е да намери нещо по-качествено за лична употреба.
— Хайде, стига — прекъсна ги Зиги. — Просто ми завиждате за възможността да упражня познанията си на практика.
Няколко души го наобиколиха.
— Как беше всъщност, Зиги? Разбрахме, че е била още жива, когато сте я намерили. Ти уплаши ли се?
— Да, уплаших се. Но когато разбрах, че няма да успея да спася живота й, изпаднах в безсилен гняв, който ме накара да забравя уплахата.
— Стига де, нали си направил всичко, което е било по силите ти — опита се да го успокои един от колегите му.
— Което не беше кой знае какво. Тъпчат ни тук главите с теория, а когато застанем лице в лице с нещо истинско, не знаем откъде да започнем. Предполагам, че някой шофьор на линейка би се справил по-добре — Зиги свали палтото си и го метна на облегалката на близкия стол. — Чувствах се безполезен. Тогава осъзнах, че едва когато напуснем университета, започваме да се учим истински как да бъдем лекари и да лекуваме живи пациенти, същества от плът и кръв.
Зад тях се разнесе глас:
— Виждам, че сте научили нещо наистина много ценно, господин Малкиевич — преподавателят беше влязъл незабелязано в залата. — Знам, че това надали ще ви успокои, но съдебният лекар ме увери, че по времето, когато вие сте открили умиращата, е било изключено тя да бъде спасена. Била е загубила прекалено много кръв — той потупа Зиги по рамото. — Съжалявам, но трябва да приемете факта, че ние не сме способни да вършим чудеса. А сега, дами и господа, заемайте местата си. През този семестър ни предстои сериозна работа.
Зиги седна на мястото си, но мислите му се рееха другаде. Още чувстваше дланите си хлъзгави от кръвта на умиращото момиче, долавяше слабия, неравен пулс, усещаше досега на изстиващата й плът. Чуваше накъсаното й дишане, в устата му се връщаше горчивият вкус от онази нощ. Питаше се дали някога ще надмогне преживяното. Съмняваше се дори, че ще има вътрешното убеждение да работи като лекар — с потискащото съзнание, че всички усилия на хората от тази професия са обречени рано или късно на провал.
На няколко мили от тук близките на Роузи се готвеха да отдадат последна почит на покойната. От полицията им позволиха най-сетне да вземат трупа, и семейство Дъф се канеха да направят първата ритуална крачка по дългия път на скръбта. Айлийн нагласи шапката си пред огледалото, без да погледне втори път измъченото си, изпито лице. Напоследък изобщо не се гримираше. Какъв смисъл имаше да го прави? Очите й бяха мътни, с подпухнали клепачи. Хапчетата, предписани от лекаря, не й отнемаха мъката; само притъпяваха болката, превръщаха я в нещо, което тя по-скоро съзерцаваше, отколкото да преживява.
Арчи стоеше край прозореца. Чакаше катафалката. Църквата на Страткинес бе само на няколкостотин ярда от дома им. Семейството щеше да върви след катафалката, така бяха решили да съпроводят Роузи по последния й път. Широките му рамене бяха приведени. През изминалите няколко седмици Арчи беше грохнал, беше се превърнал в старец, загубил воля да се бори с живота.
Брайън и Колин, облечени официално като никога досега, седяха в кухнята и събираха кураж за предстоящото изпитание с помощта на уискито.
— Надявам се, че онези четиримата ще проявят достатъчно разум и няма да се появят на погребението — каза Колин.
— Нека дойдат. Добре ще ги посрещнем — отвърна твърдо Брайън. Постоянното мрачно изражение разкривяваше хубавите черти на лицето му.