— Но не и днес. По дяволите, Брайън, прояви някакво приличие — Колин пресуши чашата си на един дъх и я остави рязко на плота на умивалника.
— Пристигнаха — чу се гласът на баща им.
Колин и Брайън се спогледаха — сякаш си даваха мълчаливо обещание през този ден да не сторят нищо, с което биха посрамили себе си или опетнили паметта на сестра си. Изправиха рамене и тръгнаха към дневната.
Катафалката бе спряла точно пред къщата. Семейство Дъф тръгна по алеята към изхода. Всички вървяха със сведени глави, Айлийн се облягаше тежко на ръката на съпруга си.
Заеха местата си зад ковчега. Зад тях се тълпяха близки и приятели със скръбни изражения на лицата. Най-отзад вървяха представителите на полицията, начело с Макленън, особено доволен от колегите си, които бяха дошли на погребението в свободното си време. Като никога пресата проявяваше дискретност и разбиране — журналистите се бяха споразумели да ползват официалната информация.
Жителите на селото стояха от двете страни на улицата, която водеше към църквата. Много от тях тръгваха след погребалното шествие и продължаваха нагоре към сивата каменна сграда на хълма, откъдето в далечината се виждаше Сейнт Андрюз. Когато всички пристигнаха, се оказа, че малката църква е претъпкана. Наложи се много от присъстващите да стоят по страничните пътеки и зад пейките.
Службата беше кратка, без прочувствени речи. Айлийн не беше събрала сили да обмисля подробности, а Арчи беше настоял пред свещеника да се ограничи само с най-необходимото.
— Надяваме се само всичко да свърши по-бързо — бе обяснил той. — Не искаме точно това да е последният ни спомен от Роузи.
Според Макленън тъкмо простичките думи на свещеника звучаха особено мъчително. Редно бе тези думи да се изричат при изпращането на хора, изживели докрай живота си, не над тялото на една млада жена, която дори още не бе стъпила истински на житейския път. Той сведе глава в молитва, съзнавайки, че тази служба няма да донесе мир в душите на хората, познавали Роузи. Никой от близките й нямаше да намери покой, ако Макленън не си свършеше работата както трябва.
А напоследък му се струваше все по-невероятно, че някога ще успее да оправдае очакванията им. Следствието буксуваше на едно място. Единственият нов доказателствен материал осигуриха лабораторните анализи на жилетката. По нея бяха открили следи от боя, но те не отговаряха на нито една от пробите, взети от стените на студентското жилище във Файф Парк. От централното управление изпратиха един главен инспектор да прегледа резултатите от работата на Макленън и екипа му — това беше явен намек, че не са се справили с възложения случай. Но човекът бе принуден да признае, че Макленън беше работил безукорно; не можа да даде никаква нова идея, която би дала друга насока на следствието.
А Макленън имаше чувството, че се върти в кръг, и се връщаше отново и отново към четиримата студенти. Алибитата им бяха толкова несигурни, че все едно не съществуваха. Гилби и Кър бяха харесвали момичето. Дороти, която беше работила заедно с Роузи в бара, бе подчертала това няколко пъти в показанията си.
— Онзи, големият, дето прилича на Райън О’Нийл, само че е чернокос, си падаше страхотно по Роузи — бе казала тя. Макленън си каза, че самият той не би описал така Гилби, но думите й бяха повече от ясни.
— А и другият, слабичкият, който прилича на единия от „Т. Рекс“ — продължи Дороти, — и той постоянно се увърташе около нея. Но пък тя хич не му цепеше басма — все казваше, че е прекалено влюбен в собствената си персона. Виж, за онзи, високия, разправяше, че не би се отказала да излезе с него, ако беше пет години по-голям.
Значи все пак съществуваше някакъв мотив, макар и доста неубедителен. Освен това те бяха разполагали с идеалната възможност да пренесат тялото на умиращото момиче. Това, че в лабораторията не бяха открити никакви следи. Не изключваше напълно възможността те да са ползвали лендроувъра тъкмо с тази цел. Ако са ползвали брезентово платнище или дори голямо парче плътен найлон, бе напълно възможно отникъде да не е изтекла кръв. А човекът, който бе убил Роузи, несъмнено бе разполагал с кола.
В противен случай трябваше да я е убил някой от почтените собственици на къщи на „Тринити Плейс“. Но за съжаление всички лица от мъжки пол на възраст от четиринайсет до седемдесет години, които живееха там, можеха да дадат съвсем точни описания на начина, по който бяха прекарали нощта на убийството. Били са или далеч от дома си, или са спали в леглата си, и в двата случая всички имаха непоклатими алибита. Позанимаха се по-подробно с двама ученици, но не откриха нищо, което да ги свързва с Роузи или с престъплението.