Това, което правеше Гилби по-малко съмнителен, бяха резултатите от лабораторните анализи. Спермата, която бяха открили по дрехите на Роузи, беше на човек, чиято кръвна група можеше да се открие и чрез анализ на другите телесни течности. Човекът, който бе изнасилил, а най-вероятно и убил момичето, имаше кръвна група 0. Кръвната група на Алекс Гилби беше АВ, следователно той не беше насилвал Роузи, освен ако не беше използвал презерватив. Затова пък Малкиевич, Кър и Маккий бяха с нулева кръвна група. Което означаваше, че поне на теория един от тях би могъл да бъде виновникът.
Всъщност Макленън не вярваше, че Кър би имал смелостта да извърши подобно нещо. Но за Маккий съвсем не беше изключено. Макленън беше чул за внезапното обръщане на младия човек към християнството. Според него това много напомняше на отчаяна постъпка, породена от чувство за вина. Случаят с Малкиевич беше по-различен. Макленън се натъкна на истината за сексуалната му ориентация съвсем случайно, но тъй като момчето беше очевидно влюбено в Гилби, може да е искало да се отърве от конкуренцията. Такава възможност също не можеше да се изключи.
Беше се замислил така дълбоко, че се стресна, когато осъзна, че службата е приключила и че хората вече са наставали. Изнасяха ковчега по централната пътека, предната му част беше на раменете на Колин и Брайън. Лицето на Брайън беше набраздено от сълзи, а Колин очевидно се въздържаше с последни усилия да не заплаче.
Макленън се озърна и кимна на колегите си в знак, че ще се срещнат отвън. Семейството на убитата щеше да потегли с кола към Западното гробище. Външни лица нямаше да присъстват на полагането на ковчега в гроба. Той се измъкна бързо, застана встрани и започна да оглежда хората, които излизаха от църквата и постепенно се разпръсваха. Не му се вярваше убиецът да е присъствал на погребението; това предположение беше прекалено банално, за да разчита на него. Колегите му от следствения отдел го наобиколиха, разговаряйки тихо.
Скрита зад ъгъла на църквата, Джанис Хог запали цигара. В края на краищата, днес беше почивният й ден, а имаше нужда от доза никотин след това мъчително преживяване. Беше дръпнала само няколко пъти от цигарата, когато се появи Джими Лоусън.
— Замириса ми на цигара — каза той. — Имаш ли нещо против да ти правя компания?
Той запали и се облегна на стената. Косата му падаше ниско над очите. Джанис си каза, че напоследък е отслабнал, но това му отиваше — хлътналите бузи подчертаваха скулите и линията на челюстта.
— Надявам се да не ми се наложи да преживея скоро още нещо подобно — каза Джими.
— Аз също. Имах чувството, че всички присъстващи ни гледат и чакат да им кажем нещо, което и ние не знаем.
— А няма и никакви изгледи да го узнаем. Следствието така и не можа да се добере до истински заподозрян — каза Лоусън. Тонът му беше остър като мразовития вятър, който отвяваше дима от цигарите им.
— Е, не е като в „Старски и Хъч“, нали?
— И слава богу. Така де, само като си помисля за онези жилетки — ти би ли носила такова нещо?
Джанис неволно се изкиска.
— Така погледнато.
Лоусън си пое дълбоко дъх.
— Джанис… би ли дошла някой път с мен да пием по едно?
Джанис го изгледа учудено. Според нея Джими Лоусън изобщо не забелязваше, че е жена — освен когато трябваше да се прави чай и да се съобщават лоши вести.
— Каниш ме да излезем, така ли?
— По всичко личи. Е, какво ще кажеш?
— Не знам, Джими. Не съм убедена, че е препоръчително да излизаш с колега.
— При нашата професия няма къде да се запознаеш с някого, ако не броим хората, които арестуваме. Хайде, Джанис. Само по едно питие, ще поприказваме и ще видим дали си допадаме — усмивката му придаваше чар, който тя не бе забелязала досега.
Джанис го изгледа замислено. Не беше чак мечтата на всяка жена, но изглеждаше прилично. Носеше му се славата, че бил женкар, и че обикновено постигал целта си без особени усилия. Но с нея винаги се беше държал любезно, за разлика от доста други колеги, които трудно прикриваха презрителното си отношение към жена полицай. Освен това вече не помнеше кога за последен път беше излизала с интересен мъж.
— Добре — каза тя най-сетне.
— Довечера, когато отида на работа, ще прегледам графика, за да видя кога почивките ни съвпадат — той хвърли цигарата си и я стъпка. Джанис го проследи с поглед, докато завиваше край стената на църквата, за да отиде при другите. Имаше уговорена среща — най-малко това бе очаквала от погребението на Роузи Дъф. Може би свещеникът беше прав. Имаше си време за всичко — време да погледнеш назад, но и време да гледаш напред.