Прекоси улицата и застана пред вратата на „Ламас“. Изминаха десетина минути, през които успя да връчи само една листовка на един от редовните клиенти, който го бе изгледал с много странно изражение. Секунди по-късно вратата се отвори рязко. Брайън и Колин Дъф, съпроводени от още няколко млади мъже, излязоха, залитайки на улицата. Всички бяха силно зачервени и явно доста пияни.
— Ти какво търсиш тук? — изрева веднага Брайън, сграбчи Уиърд за якето и го блъсна с все сила в стената.
— Аз само…
— Затваряй си мръсната уста, боклук такъв — извика Колин.
— Днес погребахме сестра ми — това е твоя работа, твоя и на гадните ти приятелчета. И ти имаш наглостта да ми се мотаеш тук и да проповядваш?
— Ще ми се прави на някакъв шибан християнин! Ти уби сестра ми, мръснико — Брайън го раздрусваше и продължаваше да го блъска в стената. Уиърд се опитваше да се освободи, но другият беше много по-силен.
— Не съм я докосвал! — крещеше Уиърд. — Не бяхме ние!
— А кой тогава? Там не е имало друг, освен вас! — продължаваше да беснее Брайън. Пусна якето на Уиърд и вдигна юмрук.
— Я да видим дали това ще ти хареса!
Челюстта на Уиърд поддаде под дясното му кроше, веднага след това левият юмрук на Брайън се стовари върху лицето му. Коленете на Уиърд се подгънаха. Имаше чувството, че долната част на лицето му ще се откъсне и ще падне в протегнатите му напред ръце.
И това беше само началото. Внезапно отвсякъде връхлетяха върху него с юмруци и ритници, които се сипеха жестоко, като градушка върху тялото му. Кръв, сълзи и слуз потекоха по лицето му. Времето се забави и почти спря, думите долитаха деформирани до слуха му, чувстваше неестествено силно и продължително всеки отделен удар. Никога досега не беше попадал в сбиване и това, което го докарваше до ужас, беше зверската жажда за насилие.
— Господи, господи — хлипаше Уиърд.
— Той няма да ти помогне, лайно такова — извика някой наблизо.
После ударите изведнъж спряха и се възцари блажено спокойствие. Едновременно с това настана и пълна тишина.
— Какво става тук? — разнесе се женски глас.
Уиърд, който беше свил тялото си в зародишна поза, вдигна глава. Над него се беше надвесила жена в полицейска униформа. Зад нея стоеше същият полицай, когото Алекс беше довел през онази нощ в снега. Побойниците стояха около него, намръщени, с ръце в джобовете.
— Нищо, само се шегувахме — отвърна Брайън Дъф.
— Лично аз не виждам нищо смешно, Брайън. Имал е късмет, че собственикът на кръчмата е решил да ни се обади — продължи жената, все така наведена, оглеждайки отблизо лицето на Уиърд. Той се надигна, седна, закашля се и започна да плюе кръв и сополи.
— Вие сте Том Маккий, нали? — попита тя. Положението започваше да се изяснява.
— Да — простена Уиърд.
— Ще повикам линейка по радиостанцията — каза жената.
— Не — възрази Уиърд, успя по някакъв начин да стане и остана прав, макар да залиташе. — Всичко е наред. Беше просто шега.
Установи, че успява да говори с голямо усилие. Все едно че му бяха присадили нова челюст, с която не знаеше как да си служи.
— Струва ми се, че носът ти е счупен, синко — намеси се полицаят. Как му беше името — Мортън? Лоутън? Лоусън, да, Лоусън.
— Ще се оправя. Съквартирантът ми е лекар.
— Последния път, когато го видях, все още беше студент по медицина — отбеляза Лоусън.
— Ще ви откараме до вкъщи с патрулната кола — каза жената. — Аз съм полицай Хог, а това е полицай Лоусън. Джими, наглеждай го, моля те. Трябва да поговоря с тези кретени. Колин, Брайън — елате тук. Останалите да изчезват.
Джанис бе достатъчно съобразителна да не се отдалечава много от Лоусън, за да може той да се намеси, ако се наложеше.
С увиснала челюст, мътен поглед и потен от положеното усилие, Брайън се захили пиянски.
— Малко му беше. Нали знаете защо го направихме? Просто вършим вашата работа — защото вие сте просто една сбирщина безполезни идиоти, които не виждат по далече от собствения си нос.
— Млъквай, Брайън — сопна се Колин. Той не беше много по-трезвен от брат си, но винаги бе проявявал по-силен инстинкт за самосъхранение. — Вижте, съжаляваме за случилото се. Нали разбирате, за момент нещата излязоха от контрол.