— Чупи се — изсъска Едуард Грийнхал. — Това не е твоя работа.
Лоусън бръкна във вътрешния джоб на анорака и извади полицейската си карта, отвори я небрежно и заяви:
— Струва ми се, сър, че тъкмо това е моята работа. А сега, ако позволите, искам да запиша имената ви. Струва ми се, че университетските власти биха се заинтересували от този случай.
Кевъндиш и хората му веднага се превърнаха в малки момчета. Започнаха да рият с крака из кишата, провесили носове, и съобщаваха, мънкайки, имената и адресите си, докато Лоусън ги записваше в бележника си. Междувременно Алекс се беше изправил на крака, мокър и мръсен, и оглеждаше пораженията. Едно шише мляко се беше счупило и разляло върху панталоните му, една пластмасова кофичка с лимонов крем се беше размазала по ръкава на якето му.
Лоусън освободи мъчителите му и загледа усмихнато Алекс.
— Изглеждате ужасно — каза той. — Имате късмет, че минавах от тук.
— Явно не сте на работа — отбеляза Алекс.
— Точно така. Живея съвсем наблизо. Излязох да пусна няколко писма. Хайде, елате с мен у дома, ще ви помогна да се изчистите малко.
— Много мило от ваша страна, но наистина няма нужда.
Лоусън се ухили.
— Не можете да вървите из Сейнт Андрюз в този вид. Вероятно ще ви арестуват, за да не плашите играчите на голф. Освен това целия треперите. Имате нужда от чаша чай.
Алекс нямаше сили да спори. Температурата на въздуха беше близо до нулата и идеята да върви чак до общежитието, мокър до кости, никак не го привличаше.
— Благодаря — каза той.
Завиха по една съвсем нова улица — толкова нова, че още нямаше тротоари. Първите няколко парцела бяха застроени, но от там нататък имаше само строителни площадки. Лоусън мина покрай новопостроените къщи и спря пред една каравана, паркирана на мястото, където някой ден щеше да бъде дворът на бъдещата къща. Отзад четири стени и покривна конструкция криеха обещанието за нещо по-просторно от каравана.
— Строя къщата сам — поясни Лоусън, отключвайки вратата. — Всички на тази улица го правят — помагаме си един на друг. Всеки върши това, което умее. Така ще се сдобия с къща на полицейски началник, платена с доходите на редови полицай. — Той влезе в караваната и се обърна. — Но засега живея тук.
Алекс го последва. Вътре беше уютно, портативна газова печка бе затоплила силно малкото помещение. Беше впечатлен от реда, който цареше в караваната. Повечето мъже, които познаваше, превръщаха жилищата си в кочини, но в караваната на Лоусън всичко блестеше от чистота. Хромираните части сияеха, дървените бяха чисти и прясно боядисани. Пъстрите перденца бяха дръпнати и спретнато привързани към рамката на прозореца. Нямаше нищо излишно и нищо разхвърляно. Всичко беше спретнато подредено — книгите по лавиците, чашите, окачени на куки, касетките в голяма кутия, а на стените в двата края на караваната бяха заковани чертежи. Единственият признак на живот беше бълбукането на една тенджера на печката. Ароматът на супа от леща стопли сърцето на Алекс.
— Много е приятно тук — каза той, озъртайки се.
— Малко е тесничко, но ако се поддържа ред, не е чак потискащо. Свалете си якето, ще го окача над газовата печка. Трябва да се измиете — тоалетната е там, отзад.
Алекс влезе в миниатюрното помещение и погледна в огледалото, окачено над умивалника — толкова мъничък, че сякаш беше взет от къща за кукли. Божичко, на какво приличаше — целият в кал и кръв. А косата му стърчеше на кичури, слепнали от лимонов крем. Нищо чудно, че Лоусън настоя да го доведе тук, за да се почисти. Напълни умивалника и започна да се мие. Когато излезе, Лоусън го посрещна, облегнат на печката.
— Така е по-добре. Седнете близо до печката, за да изсъхнете по-бързо. А сега нали няма да откажете чаша чай? Имам и супа, ако предпочитате. Сам я сготвих.
— Супа, ако нямате нищо против — би било чудесно.
Алекс се разположи на посоченото му място, а Лоусън напълни една дълбока купа със златистожълта супа, в която плуваха късчета шунка. Постави я пред Алекс и му подаде лъжица.
— Не искам въпросът ми да прозвучи грубо, но все пак — защо се държите толкова мило с мен?
Лоусън седна срещу него и запали цигара.
— Защото съчувствам на вас и на вашите приятели. Вие постъпихте като хора с гражданско съзнание, а за награда ви излезе име на злодеи. Предполагам, че изпитвам и чувство на вина. Ако бях излязъл да патрулирам, вместо да си седя на топло в колата, можеше и да спипам убиеца на местопрестъплението — той отметна глава назад и издуха дълга струя дим към тавана. — Точно затова си мисля, че извършителят не може да е местен човек. Всеки, който познава горе-долу района, знае отлично, че патрулната кола често паркира наблизо — Лоусън изкриви лице в гримаса. — Но не ни отпускат достатъчно гориво, за да сновем насам-натам по цяла нощ, затова спираме от време на време.