— Заблуждавате се! — извика той с последни сили.
Въжето се стовари върху главата му — беше неочаквано тежко. Чу за последен път злорадия им смях, после настана пълна тишина. Слабият отблясък на светлина в отвора на шахтата угасна. Обгърна го пълен мрак. Колкото и да напрягаше очите си, не можеше да види нищо. Беше се озовал в абсолютна тъмнина.
Зиги пристъпи предпазливо настрани. Не можеше да прецени колко далеч са стените и не му се искаше да блъсне израненото си лице в камъка. Спомни си, че бе чел някъде за слепи раци албиноси, които живеели в някаква подземна пещера, май беше на Канарските острови. След като поколения наред бяха живели в пълен мрак, ненужното им зрение беше закърняло. Точно в това се беше превърнал и той — в сляп рак, пълзящ из непроницаема тъмнина.
Стената се оказа по-близо, отколкото очакваше. Обърна се и заопипва зърнестата повърхност на пясъчника. Опитваше се да потисне паниката, като изучаваше съсредоточено обстановката, в която се беше озовал. Не искаше да се занимава с предположения колко дълго му предстоеше да остане тук. Ако започнеше да обмисля различните възможности, щеше да полудее, да изпадне в истерия и да започне да блъсва главата си в стените. Не беше възможно да го оставят да умре тук. Всъщност Брайън Дъф можеше и да го направи, но Зиги предполагаше, че приятелите му няма да рискуват.
Обърна се гърбом към стената и се плъзна бавно надолу, докато успя да седне на леденостудения под. Цялото тяло го болеше. Доколкото можеше да прецени, нямаше нищо счупено, но междувременно му беше станало ясно, че не само счупванията предизвикват непоносими болки, които те караха да копнееш отчаяно за нещо обезболяващо.
Беше му ясно, че не може просто да си седи тук и да не прави нищо. Тялото му щеше да се схване, ставите да откажат да му служат, ако не се опиташе да се движи колкото е възможно повече. Освен това при тази температура мажеше да умре от измръзване, а нямаше намерение да достави това удоволствие на онези копелета. Трябваше да освободи ръцете си по някакъв начин. Приведе глава колкото бе възможно по-ниско, присвивайки се от болката, прорязваща гърба и ребрата му. Ако успееше да вдигне ръцете си, опъвайки докрай въжето, можеше да стигне възела със зъби.
Плачейки беззвучно от болка и самосъжаление, Зиги започна най-тежката битка в своя живот.
16
Когато се прибра, Алекс установи с учудване, че къщата е празна. Зиги не беше споменавал, че ще излиза и Алекс бе останал с впечатлението, че той смята да поработи тази вечер. Сигурно беше решил да прескочи до някой от колегите си. А може Мондо да се беше прибрал и двамата да са отишли да пият по нещо. Алекс не се разтревожи особено. Неприятният сблъсък с Кевъндиш и неговата компания не означаваше, че и със Зиги трябва задължително да се случи нещо подобно.
Направи си кафе и препече няколко филийки. После седна на кухненската маса и зачете записките си от лекцията. Винаги се беше опитвал да възприема венецианската школа като нещо отделно, но тази вече му се бяха изяснили някои елементи, които не искаше да забрави. Продължаваше да драска в полетата на тетрадката, когато в кухнята нахлу Уиърд, преливащ от възторжено човеколюбие.
— Страхотна вечер беше — поде той ентусиазирано. — Лойд направи истински вдъхновен анализ на посланието на апостол Павел до ефесяни. Потресаващо е да се чуе колко много е в състояние да извлече от текста.
— Радвам се, че си прекарал добре — отвърна разсеяно Алекс. Драматичните появи на Уиърд бяха също така и доста еднообразни, откак бе тръгнал с евангелистите. Алекс отдавна беше престанал да му обръща внимание.
— Къде е Зиг? Учи ли?
— Отишъл е някъде, не знам къде. Ако смяташ да включваш чайника, бих изпил още едно кафе.
Водата тъкмо завираше, когато чуха как хлопна входната врата. За тяхно учудване се появи не Зиги, а Мондо.
— Здравей, страннико — поздрави го Алекс. — Изхвърлиха ли те, а?
— Не ме е изхвърлила, има да пише есе — отвърна Мондо, взе чаша и сипа вътре нес кафе. — Затова е в криза и ако бях останал, нямаше да мигна — щеше да стене и да се оплаква цяла нощ. Затова реших да ви ощастливя с присъствието си. Къде е Зиги?
— Не знам. Нима съм пазач на брата си?
— Битие, глава четвърта, стих девети — отбеляза самодоволно Уиърд.
— Да му се не види, Уиърд — каза Мондо. — Още ли не си се отказал?
— Човек не се отказва от Исус, Мондо. Но не мога да очаквам разбиране от повърхностна личност като теб. Ти се кланяш на фалшиви идоли.