Уиърд все още не разбираше за какво става дума.
— Какъв швестер и каква „Сейнт Мери“?
Мондо се обърна ядосано към Уиърд и обясни:
— Там се срещат обратните. Ако някой педераст закъса, ходи там, забърсва първия, който му падне и после ходят да се чукат по тоалетните — той посочи с палец към Макленън. — А ченгето по някакви причини е решило, че Зиги е обратен.
— Млъквай, Мондо — каза Алекс. — По-късно ще поговорим за това.
Другите двама замълчаха, стреснати от авторитетния тон на Алекс и объркани от развоя на събитията.
Алекс се обърна към Макленън.
— Доколкото знам, понякога посещава едно заведение в Единбург, но не е споменавал нищо за подобни срещи тук, в Сейнт Андрюз. Мислите ли, че може да са го арестували?
— Проверих кои са новите арестанти, преди да тръгна насам. Не е попадал в ръцете на полицията — радиостанцията му запука и той излезе в антрето, за да разговаря. Откъслечни думи долитаха до кухнята.
— Замъкът… Да не се занасяте? Всъщност ми се струва, че дори знам кой може да бъде. Обадете се на пожарната. Ще се срещнем там.
Той се върна с угрижено изражение на лицето.
— Мисля, че може и да са го открили. Току-що един от екскурзоводите в замъка се е обадил в полицията. Имал обичая да прави обиколка на целия замък всяка сутрин, за да провери дали всичко е наред. Твърди, че имало човек в Тясната тъмница.
— Тясната тъмница? — повториха в хор и тримата.
— Изкопана е в скалата, под една от кулите, с тясно гърло като на бутилка. Влезеш ли вътре, няма излизане. Трябва да отида там и да видя какво става. Ще пратя някой да ви уведоми веднага щом се разбере кой е долу.
— Не. Ще дойдем с вас — настоя Алекс. — Ако е прекарал там нощта, заслужава да види приятелите си около себе си, когато го извадят.
— Съжалявам, момчета, не става. Ако искате да отидете там сами, ще се обадя да ви пуснат. Но не мога да ви позволя да объркате спасителните операции.
И той излезе.
Щом вратата се затвори зад него, Мондо се обърна към Алекс.
— Какво те прихвана? Защо ни каза да мълчим? И какви са тези истории със „Сейнт Мери“?
Алекс отклони поглед. После каза:
— Зиги е хомосексуален.
Уиърд го изгледа стреснато.
— Не, не е възможно! Как би могъл да бъде? Ние сме най-близките му приятели, трябваше да знаем.
— Аз знам — каза Алекс. — Каза ми още преди две години.
— Прекрасно — отбеляза Мондо. — Благодаря, че сподели с нас, Гили. На ви сега „Един за всички, всички за един“. Не бяхме достойни да бъдем уведомени, така ли? Ти можеш да знаеш, а ние нямаме право да сме наясно, че така нареченият ни приятел е педал.
Алекс срещна погледа му.
— Е, съдейки по твоята спокойна и толерантна реакция, бих казал, че Зиги е бил съвсем прав, като е решил да не ти казва.
— Нещо не си разбрал — упорстваше Уиърд. — Зиги не е педал. Той е нормален. Педалите са болни хора — те са отвратителни! Зиги не е такъв!
Внезапно на Алекс му дойде до гуша. Той избухваше рядко, но стигнеше ли се дотам, гледката беше незабравима. Лицето му пламна и той блъсна стената с разперена длан.
— Я да млъквате и двамата! Карате ме да се срамувам, че съм ви приятел! Да не съм чул нито една тъпанарска дума повече! Зиги се грижи за нас тримата вече в продължение на почти десет години. Винаги ни е бил приятел, винаги ни е помагал, никога не ни е изоставял в беда. Какво ме интересува дали си пада по мъже или по жени? Пет пари не давам. Това не означава, че той си пада по мен или по вас — аз да не би да искам да чукам всичко живо, което има цици! Това не означава, че трябва да се пазите от него, когато влизате в банята, да ви се не види! Той си е същият, какъвто е бил винаги. И аз продължавам да го обичам като брат. Бих му поверил и живота си, както би могъл да направи и всеки от вас. Ами ти — той мушна Уиърд с пръст в гърдите. — И ти се наричаш християнин! Как смееш да съдиш един човек, който струва десет пъти повече от теб и изпукалите ти богомолци? Не заслужавате да имате приятел като Зиги — той сграбчи якето си. — Аз отивам в замъка. И не желая да ви видя повече, докато не си съберете акъла.
Този път, когато тресна вратата, всички прозорци в къщата зазвънтяха.
Когато Зиги забеляза бледата светлинка, първоначално реши, че пак има халюцинации. От известно време ту изпадаше в унес, ту идваше на себе си, и в кратките моменти на просветление беше в състояние да разсъждава достатъчно ясно, за да знае, че изпада в хипотермия. Въпреки опитите му да не престава да се движи, летаргията се оказа жесток противник. От време на време се свличаше на пода в пристъп на бълнуване, и мислите му отлитаха в най-невероятни посоки. Веднъж му се стори, че баща му е с него и че разговарят за шансовете на „Райт Роувърс“ в първенството. Това вече си беше чист сюрреализъм.