Беше изгубил представа за времето. Но когато видя проблясъка на светлина, съобрази моментално какво трябва да направи. Изправи се и заподскача на място, крещейки с все сила:
— Помощ! Помощ! Аз съм тук, долу! Помогнете ми!
Първоначално не забеляза никаква реакция. После светлината стана изведнъж толкова силна, че очите го заболяха от нея и той вдигна длан пред лицето си.
— Има ли някой долу? — отекна нечий глас в шахтата и изпълни тясното пространство.
— Измъкнете ме от тук — изкрещя Зиги. — Моля ви, помогнете ми да изляза!
— Отивам да повикам помощ — разнесе се отново безтелесният глас. — Ако хвърля фенерчето, ще успеете ли да го хванете!
— Чакайте! — извика Зиги. Не вярваше, че ръцете му са възвърнали нормалната си сръчност. Освен това тежкото фенерче щеше да падне като куршум. Свали якето и пуловера си, сгъна ги и ги постави в средата на пода, точно там, където падаше светлината. После извика нагоре:
— Готово, пускайте!
Светлината затрепка и се заблъска в стените на шахтата, изписвайки странни шарки пред замъглените му очи. После от гърлото на шахтата излезе нещо като светлинна спирала и тежкото, облицовано с гума фенерче тупна меко върху коженото яке. Сълзи избликнаха от очите на Зиги — реакцията беше едновременно физиологична и емоционална. Сграбчи фенерчето и го притисна към гърдите си като талисман.
— Благодаря ви — захлипа той. — Благодаря ви, благодаря ви!
— Ще се върна колкото може по-бързо — отвърна човекът горе. Гласът му отслабна, докато се отдалечаваше.
Зиги си каза, че сега вече има сили да чака. Имаше светлина. Плъзна лъча на фенерчето по стените. Грубият червеникав варовик беше изгладен на места, а стените и покривът с отвор в средата бяха почернели тук-там от сажди и от лойта, пръскала от свещите. Сигурно затворниците, озовали се тук, са се чувствали като в преддверието на ада. Той поне знаеше, че ще бъде освободен, и то скоро. А за тях светлината трябва само да е увеличавала отчаянието им, защото благодарение на нея са осъзнавали, че нямат никаква надежда за спасение.
Когато Алекс стигна до замъка, пред него имаше паркирани две полицейски коли, една пожарна кола и една линейка. Какво ли се беше случило със Зиги? Пуснаха го да влезе, без да му създават проблеми — Макленън беше изпълнил обещанието си. Един от пожарникарите му посочи накъде да върви — през моравата към Морската кула, където няколко души работеха спокойно и експедитивно. Пожарникарите бяха включили преносимия генератор, за да могат да заработят мощните прожектори и лебедката. В дупката, която зееше по средата на пода, беше спуснато въже. Алекс потръпна.
— Зиги е, няма съмнение. Един от пожарникарите тъкмо се спусна с вдигачката — нещо като детска люлка, на която ще може да седне, нали се сещате? — каза Макленън.
— Мисля, че да. Какво се е случило?
Макленън сви рамене.
— Още не е ясно.
Докато говореше, отдолу се разнесе глас:
— Вдигайте!
Пожарникарят, който обслужваше лебедката, натисна едно копче и машината забръмча. Въжето започна да се навива на барабана, мъчително бавно, инч по инч. Алекс имаше чувството, че е минала цяла вечност. Тогава, най-сетне, над ръба на дупката се появи познатото лице на Зиги. Изглеждаше ужасно. Лицето му беше почти неузнаваемо от засъхнала кръв и кал. Едното му око беше насинено и подуто, долната му устна спукана, със спекла се по нея кръв. Примигваше от силната светлина, но веднага щом погледът му се изясни и спря върху Алекс, Зиги опита да се усмихне.
— Хей, Гили — каза той. — Благодаря, че намина.
Тялото му се издигна нагоре, множество ръце го измъкнаха от брезентовото столче. Зиги стъпи на земята и залитна, изтощен и дезориентиран. Тласнат от внезапен импулс, Алекс изтича към приятеля си и го прегърна. Блъсна го остра миризма на пот и урина, смесена с мирис на кал и пръст.
— Всичко е наред — каза Алекс, притискайки го към себе си. — Вече всичко е наред.