— Ето, това е полицейски тормоз, Брайън. Добре ще е да започнеш да привикваш от сега — Макленън отвори рязко вратата и се обърна към стреснатата секретарка в приемната: — Брайън се спъна и се удари в бюрото. Неприятна работа.
Усмихна се, мина покрай нея и излезе навън, в студената светлина на зимния ден. Седна в колата и се обърна широко усмихнат към Джанис.
— Ти беше права, Джанис. Сега се чувствам значително по-добре.
През този ден в студентското жилище във Файф Парк никой не вършеше нищо. Мондо и Уиърд се мъчеха в импровизираното студио, но от една китара и барабани не може да излезе кой знае какво, а Алекс очевидно не възнамеряваше да отиде при тях. Той лежеше в стаята си и се опитваше да си изясни какво се бе случило с всички тях. Винаги се беше чудил защо Зиги не иска да сподели тайната си с другите им двама приятели. За себе си Алекс беше убеден, че те ще приемат нещата спокойно, защото познаваха достатъчно добре Зиги. Но беше подценил силата на инстинктивната предубеденост. Не му се нравеше това, което разкриваха реакциите на приятелите му. А това поставяше под въпрос собствената му преценка. Защо му беше да отделя толкова време и внимание на хора, които в крайна сметка се оказваха тесногръди идиоти, не по-добри от Брайън Дъф? По пътя към линейката Зиги му разказа шепнешком и набързо какво се беше случило. Мисълта, че приятелите му страдат от същите предразсъдъци, плашеше Алекс.
Вярно, Уиърд и Мондо нямаше да тръгнат да бият хомосексуалисти от скука. Но и всички жители на Берлин не са вземали пряко участие в Кристалната нощ. А последиците са известни. Споделяйки същите позиции на нетърпимост, човек дава мълчаливата си подкрепа на екстремистите. Алекс си спомни какво бе казал някой — за да възтържествува злото е достатъчно добрите хора само да бездействат.
Почти можеше да разбере Уиърд. Той беше намерил подслон при онези фундаменталисти, а те настояваха да гълташ всичко наред, без да задаваш въпроси и да коментираш нещата, които не ти се нравят.
Но за Мондо нямаше никакво извинение. Алекс имаше чувството, че занапред дори не би седнал на една и съща маса с него.
Всичко се разпадаше, а той не знаеше как да предотврати този процес.
Когато чу шума от отварянето на входната врата, скочи и след секунди вече тичаше надолу по стълбите. Долу Зиги се беше облегнал на стената. На устните му трептеше неуверена усмивка.
— Ти не трябваше ли да си още болницата? — попита Алекс.
— Искаха да остана там, за да бъда под наблюдение. Но аз им казах, че мога да си се наблюдавам сам. Няма нужда само да заемам легло.
Алекс му помогна да влезе в кухнята и включи чайника.
— Но нали си бил изпаднал в хипотермия?
— За много кратко време. Не се е стигнало до истинско измръзване или нещо подобно. Възстановиха нормалната ми телесна температура и сега всичко е наред. Нямам нищо счупено, само натъртвания. Не пикая кръв, бъбреците ми са наред. Предпочитам да страдам в собственото ми легло, вместо разни лекари и сестри да се заяждат с мен и да пускат тъпи шегички за медици, които не могат да се лекуват сами.
По стълбите се чуха стъпки. На прага застанаха Уиърд и Мондо с доста смутени физиономии.
— Хубаво е, че си отново тук — каза Уиърд.
— Така е — додаде Мондо. — Какво се случи всъщност?
— Те знаят, Зиги — намеси се Алекс.
— Ти ли им каза? — попита обвинително Зиги, но тонът му беше по-скоро уморен, отколкото гневен.
— Макленън ни каза — каза рязко Мондо. — Алекс просто потвърди.
— Е, добре — поде Зиги. — Не мисля, че Дъф и другите неандерталци са търсили точно мен. Предполагам, че са решили да поотупат някой и друг педал и просто се натъкнаха на мен при „Сейнт Мери“.
— Чукал си се в църква? — Уиърд беше явно ужасен.
— Това са руини на църква — уточни Алекс. — Не може да се каже, че е осветена земя.
Уиърд понечи да каже още нещо, но изражението на Алекс го накара да размисли.
— Чукал си се с някакъв непознат на открито, в този студ? — въпросът на Мондо беше пропит с отвращение и презрение.
Зиги го изгледа внимателно.
— Би ли предпочел да го доведа тук?
Мондо не отговори.
— Така и предполагах. Което не важи за постоянния поток от непознати жени, които водиш тук, без да се интересуваш от нашето мнение.
— Не е същото — каза Мондо и запристъпва от крак на крак.