— Защо?
— Ами като начало не е противозаконно.
— Благодаря за проявеното разбиране, Мондо — Зиги се изправи бавно и неуверено, като стар човек. — Отивам да си легна.
— Все още не си ни разказал какво се случи — обади се Уиърд, който винаги проявяваше усет за промените в атмосферата.
— Когато ме разпознаха, Дъф реши да ме накара да призная, че аз съм извършил убийството. Когато отказах, ме вързаха и ме спуснаха в Тясната тъмница. Нощта, която прекарах там, не беше една от най-приятните в живота ми. А сега моля да ме извините.
Мондо и Уиърд отстъпиха встрани и той мина покрай тях. Стълбите не бяха достатъчно широки, за да могат двама души да се изкачват редом, и Алекс не предложи да му помогне. Предполагаше, че така или иначе Зиги не би приел помощ, дори от него.
— Най-добре ще бъде вие двамата да си потърсите място при хора, чието присъствие не ви притеснява — каза Алекс и взе чантата и палтото си. — Отивам в библиотеката. Ще бъде много мило от ваша страна, ако сте се разкарали, когато се върна.
Две седмици изминаха в нещо като несигурно примирие. Уиърд прекарваше по-голямата част от времето в библиотеката или при евангелистите. С възстановяването на физическото си здраве Зиги си възвръщаше и обичайното хладнокръвие, но Алекс беше забелязал, че въпреки всичко приятелят му избягва да излиза след мръкване. Самият Алекс се беше съсредоточил върху учебните си занимания, но правеше всичко възможно да отделя време за Зиги, когато преценеше, че той се нуждае от компания. Отиде до Къркалди за един уикенд и заведе Лин в Единбург. Обядваха в един приятен малък италиански ресторант и после отидоха на кино. Когато се върнаха, тръгнаха от гарата на Къркалди пеш към дома й — пътят дотам беше не по-малко от три мили. Когато тръгнаха напряко през горичката, която отделяше имението Дъникиър от главния път, тя го дръпна в сенките и започна да го целува като за последен път. Когато тръгна обратно към къщи, Алекс си пееше на глас.
Колкото и да бе странно, човекът, който се оказа най-засегнат от последните събития, бе Мондо. Историята за преживелиците на Зиги се разпространи из университета със скоростта на светлината. Официалната версия пропускаше първата част на историята, така че поне никой не коментираше личния му живот. Но повечето студенти говореха за тях като за заподозрени в убийството, като че ли това, което бяха сторили със Зиги, бе до известна степен оправдано. Четиримата приятели бяха отхвърлени от обществото.
Приятелката на Мондо го напусна най-безцеремонно с обяснението, че държала на доброто си име. Оказа се доста трудно да й намери заместница. Момичетата избягваха погледа му, а ако заговореше някоя в кръчма или дискотека, тя обикновено бързаше да се измъкне.
Колегите му от курса по френски също му показаха недвусмислено, че е нежелан. Мондо се оказа далеч по-изолиран от останалите си приятели. Уиърд си имаше евангелистите; колегите на Зиги от медицинския факултет бяха твърдо на негова страна; от своя страна Алекс въобще не се интересуваше от мнението на хората — за него беше важно, че Зиги е спасен, а освен това си имаше и Лин — нещо, което не бе известно на Мондо.
Мондо се питаше дали все пак не разполага с един последен коз, но се притесняваше да разкрие картите си, защото не беше уверен в истинската им стойност. Като начало не беше лесно да установи контакт с човека, който му трябваше, и засега всички негови опити в това отношение бяха завършили с провал. Дори не бе успял да разработи добре теорията си за взаимния интерес — защото той бе съумял да се убеди, че намеренията му имат такава цел. Не ставаше дума за изнудване, а за обикновено търсене на взаимна изгода. Но не успяваше да се добере до крайната цел. Каквото и да измислеше, то завършваше с неуспех.
До този момент беше вярвал също като Александър Велики, че светът е стрида, която ще разтвори с меча си. Сега обаче в устата му бе останал само пясък. Открай време бе най-нестабилният в емоционално отношение от четиримата и сега, лишен от тяхната подкрепа, той рухна. Депресията го задушаваше, затискаше го като тежка пелена, замъгляваше заобикалящия го свят. Дори походката му се промени — той се движеше, като че ли носеше на гърба си тежък товар. Не можеше да учи, не можеше и да спи. Престана да се къпе и да се бръсне, само от време на време сменяше дрехите си. Лежеше в леглото си по цели дни, вперил поглед в тавана, и слушаше „Пинк Флойд“. Когато решеше да излезе, подбираше кръчми, където нямаше опасност да срещне познати, пиеше мрачно, а после си тръгваше и се луташе из града почти до зори.