Зиги се опита да поговори с него, но Мондо не прояви желание да го изслуша. Дълбоко в себе си обвиняваше Зиги, Уиърд и Алекс за това, което го бе сполетяло, и нямаше нужда от тяхното съчувствие — за него това би било върхът на унижението. Имаше нужда от истински приятели, които да го ценят, а не от хора, които го съжаляват. Трябваха му приятелите, на които да има доверие, вместо да се тревожи от последиците, до които би довела близостта му с тях.
Един следобед, след като беше обиколил вече няколко кръчми, се озова в един малък хотел близо до старото игрище за голф. Затътри се до бара и поръча бира, фъфлейки. Барманът го изгледа със зле прикрито отвращение и заяви:
— Съжалявам, синко, но не мога да ти сервирам.
— Какво искаш да кажеш?
— Това е прилично заведение, а ти имаш вид на скитник. Имам право да не сервирам на хора, чийто външен вид не ми се нрави — и той посочи в подкрепа на думите си бележката, окачена над тезгяха. — Заминавай.
Мондо го изгледа невярващо. Озърна се, търсейки подкрепа у останалите посетители, но всички старателно избягваха погледа му.
— Майната ти! — заяви той, блъсна един пепелник, който падна на пода, и излезе.
Междувременно дъждът най-сетне бе рукнал от тежките облаци, които бяха надвиснали над града още от сутринта. Пороят плющеше по улиците, влачен от силния източен вятър. Мондо избърса дъждовните капки от лицето си и тогава разбра, че плаче. Всичко му беше дошло до гуша. Нямаше сили да понесе дори още един мъчителен и безсмислен ден. Нямаше приятели, жените го презираха и знаеше отлично, че ще се провали на изпитите, защото изобщо не беше учил. Никой не го беше грижа за него, никой не го разбираше.
Пиян и потиснат, той продължи да се клатушка по игрището в посока към замъка. Край на всичко. Сега вече щеше да натрие носа на всички и да ги накара да му обърнат внимание. Прехвърли се през оградата на крайбрежната пътека и застана, залитайки, на скалистия бряг. Долу, в ниското, морето ревеше гневно и се блъскаше в скалите, вдигайки високи фонтани от пяна. Мондо вдиша соления въздух, загледан в бушуващите води, и усети, че го обзема странно спокойствие. Разпери ръце, изложил лице на дъждовните струи и закрещя, отпращайки мъката си към небесата.
18
Макленън минаваше покрай стаята на радиотелеграфистите, когато постъпи повикването. Той разчете кода. Потенциален самоубиец на скалите край замъка. Това всъщност не беше в сферата на дейност на криминалния отдел, освен това днес беше почивният му ден. Беше дошъл тук да поразчисти натрупалата се на бюрото му документация.
Можеше да си тръгне и само след десет минути щеше да си бъде у дома с чаша бира и купчина спортни вестници пред себе си. Както през всеки почивен ден, откакто Илейн го беше напуснала.
Перспективата не беше особено съблазнителна.
Макленън надникна в стаята.
— Кажете им, че тръгвам към замъка — подвикна той. — И съобщете да повикат спасителната лодка от Анструтър.
Операторът го изгледа учудено, но вдигна палец в знак, че ще предаде съобщението. Макленън продължи към паркинга.
Какъв ужасен следобед! Дори само отвратителното време беше в състояние да докара човек до самоубийство. Потегли към брега, а чистачките едва успяваха да избърсват потоците дъждовна вода от предното стъкло.
Скалите бяха любимо място на самоубийците. Когато съвпадаха с прилива, в повечето случаи опитите бяха успешни. Близо до брега имаше силно подводно течение, което отнасяше човек на дълбокото само за минути. А никой не можеше да оцелее във водите на Северно море през зимата. Но имаше и някои забележителни провали. Макленън си спомни случая с портиера на едно от местните начални училища. Човекът бе подбрал напълно неподходящо време — затова, когато скочил, паднал в два фута вода, дори не улучил подводните скали и се стоварил на пясъка, като успял само да счупи и двата си глезена. Бил толкова потиснат от смехотворния провал на опита си, че в деня, когато го пуснали от болницата, взел автобуса до Люкърс, затътрил се на патериците до железопътната линия и се хвърлил под експреса за Абърдийн.
Но днес такова нещо не можеше да се случи. Макленън знаеше, че приливът вече настъпва, а източният вятър превръщаше водите под скалния бряг в кипящ водовъртеж. Надяваше се да се доберат до човека, преди да реши да скочи.
На мястото вече имаше една патрулна кола. Джанис Хог и още един униформен полицай стояха край оградата, без да откъсват очи от младия човек, привел тяло срещу вятъра и разперил ръце като Христос на кръста. Явно се чудеха какво да предприемат.