— Не стойте така — каза Макленън и вдигна яката на шлифера си, за да се предпази от дъжда. — Малко по-надолу има спасителен пояс, вързан на дълго въже. Някой да иде да го вземе!
Полицаят хукна натам, накъдето сочеше Макленън. Инспекторът се прехвърли през оградата и пристъпи към ръба на скалата.
— Спокойно, синко — каза той меко.
Младият човек се обърна и Макленън позна Дейви Кър. Един съсипан, напълно смазан Дейви Кър. Въпреки това не можеше да сбърка това лице с нежни черти и огромните очи на уплашена сърна.
— Много късно — изфъфли пиянски Кър и залитна.
— Никога не е прекалено късно — отбеляза Макленън. — Ако нещо се е объркало, може да се поправи.
Мондо се обърна с лице към Макленън и отпусна ръце.
— Да се поправи ли? — очите му пламнаха гневно. — Нали вие съсипахте всичко! Нали благодарение на вас хората ме мислят за убиец! Нямам приятели, нямам и бъдеще.
— Разбира се, че имаш приятели. Алекс, Зиги и Том. Те все още са твои приятели.
Вятърът виеше и дъждът плющеше в очите му, но Макленън не изпускаше от поглед уплашеното лице на момчето.
— И те са едни приятели! Мразят ме, защото говоря истината — Мондо неволно вдигна ръка към устата си и загриза един нокът. — Те ме мразят.
— Мисля, че грешиш — Макленън пристъпи предпазливо към него. Още два фута и щеше да успее да го сграбчи.
— Не приближавайте! Стойте там. Това е моя работа. Няма защо да се месите.
— Обмисли ли наистина това, което се готвиш да извършиш, Дейви? Помисли за хората, които те обичат. Това ще съсипе семейството ти.
Мондо поклати глава.
— Тях не ги е грижа. Винаги са обичали сестра ми повече от мен.
— Кажи ми какво те измъчва.
„Карай го да говори — докато говори, е още жив“, повтаряше си Макленън. Дано това не завърши с нов кошмар.
— Да не сте глух? Казах вече — извика Мондо с изкривено от мъка лице. — Вие съсипахте живота ми!
— Това не е вярно. Очаква те прекрасно бъдеще.
— Не, вече нямам никакво бъдеще — Мондо отново разпери ръцете си като криле на птица. — Никой не може да разбере това, което преживявам.
— Аз искам да се опитам да разбера — Макленън направи още една крачка напред. Мондо се опита да се отдръпне встрани, но беше още нестабилен поради изпития алкохол — краката му се хлъзнаха по мократа трева. На лицето му се изписа смъртен ужас. Последва кратка, смразяваща пантомима — той размахваше ръце, съпротивлявайки се срещу силата на гравитацията. В продължение на няколко секунди имаше изгледи да успее. Но после краката му се хлъзнаха напред и той изчезна от поглед.
Макленън скочи към него, но беше закъснял. Залитна на ръба на скалата, но вятърът беше на негова страна и му помогна да си възвърне равновесието. Погледна надолу. Стори му се, че видя плискане и забеляза бледото лице на Мондо през белите пръски на пяната. Обърна се рязко назад точно когато пристигнаха Джанис и другият полицай.
На брега спря втора патрулна кола, от която изскочиха Джими Лоусън и още двама униформени полицаи.
— Спасителният пояс! — изкрещя Макленън. — Дръжте здраво въжето!
Той вече смъкваше палтото и сакото и събуваше обувките си. После хвана спасителния пояс и погледна надолу. Този път видя една ръка в тъмен ръкав, която се открояваше ясно на фона на пяната. Пое си дъх и скочи.
Резкият скок спря дъха му. Блъскан от вятъра, Макленън се почувства дребен и безтегловен. Когато падна във водата, имаше чувството, че се удря в твърда земя. Задъхан, плюейки леденостудена солена вода, Макленън изплува на повърхността. Около себе си виждаше само вълни и водна пяна. Зарита с крака и се опита да се ориентира.
Тогава, в пролуката между две вълни, забеляза Мондо. Момчето беше само няколко ярда по-навътре във водата, малко по-наляво. Макленън заплува към него, но поясът му пречеше. Една вълна го повдигна и го стовари право върху Мондо. Той го сграбчи за яката.
Мондо се заблъска така, че Макленън първоначално реши, че иска да се освободи от него и да се удави. После обаче осъзна, че момчето иска да се добере до спасителния пояс. Макленън съзнаваше, че няма да издържи още дълго. Пусна пояса, но продължаваше да се държи за Мондо.