Мондо сграбчи пояса, промуши една ръка през него и се опита да го нахлузи през главата си. Но Макленън продължаваше да го стиска за яката, съзнавайки, че от това зависи собственият му живот. Мондо имаше само един изход. Той блъсна Макленън с все сили със свободния си лакът. Беше свободен.
Нахлузи спасителния пояс, борейки се отчаяно за глътка въздух. Зад него Макленън бе успял да доплува съвсем наблизо и да сграбчи въжето, за което бе вързан поясът. Това му струваше свръхчовешки усилия, защото мокрите дрехи през цялото време го дърпаха надолу.
Студът се просмукваше в тялото му и пръстите му изтръпваха. Той притисна въжето под мишницата си и вдигна свободната си ръка, за да сигнализира, че колегите му могат вече да ги изтеглят.
Почувства как въжето започна да се обтяга. Дали петима души бяха достатъчни да ги издърпат нагоре? Дали някой се беше сетил да повика лодка от пристанището? Ако чакаха спасителната лодка от Анструтър, щяха да умрат в студената вода много преди тя да пристигне.
Наближаваха скалите. За миг Макленън почувства как водата го тегли назад. После тялото му се издигна над повърхността — беше се вкопчил отчаяно в Мондо и в пояса. Вдигна поглед нагоре и се взря с благодарност в бледото лице на човека, който теглеше въжето, застанал най-отпред — дъждът и морската пяна размиваха чертите му.
Бяха се издигнали на шест фута над морската повърхност, когато Мондо, уплашен, че тежестта на Макленън ще го дръпне обратно във водовъртежа, ритна назад. Пръстите на Макленън изпуснаха въжето и той падна обратно във водата. Отново потъна, отново успя да изплува. Когато погледна нагоре, видя, че Мондо продължава да се издига нагоре към ръба на скалата. Още не можеше да повярва. Това копеле го ритна, за да спаси собствения си живот. Значи не е искал да се самоубие! Всичко е било поза, опит да привлече внимание.
Макленън изплю още вода. Сега вече беше решен да оцелее, дори само за да накара Дейви Кър да съжалява, че не се е удавил. Трябваше само да държи главата си над водата. Отгоре щяха да хвърлят отново спасителния пояс. Лодката щеше да дойде всеки момент. Не беше възможно да не дойде.
Силите му бързо се изчерпваха. Не можеше да се бори срещу течението, затова се остави то да го носи. Важното беше главата му да е над водата.
Но това не беше толкова лесно, колкото изглеждаше. Подводното течение го всмукваше, водата се надигаше като черна стена пред устата и носа му. Вече не изпитваше студ — това поне беше приятно. Някъде далеч се чу пърпоренето на хеликоптерна перка. Носеше се по повърхността — около него всичко беше притихнало. Цареше спокойствие. Да, това трябва да беше въздушният спасителен отряд. „Пристига колесницата красива, със нея ще си ида у дома“. Смешно наистина, за какви неща се сеща човек понякога. Той се изкиска и глътна още вода.
Чувстваше се съвсем безтегловен. Морето под него се полюшваше приспивно като люлка. Барни Макленън спеше, положил глава на океанските вълни.
Прожекторът на хеликоптера обхождаше морската повърхност в продължение на цял час. Не успяха да открият нищо. Убиецът на Роузи Дъф бе станал причина за смъртта на втора жертва.
Втора част
19
Ноември 2003. Гленроутс, Шотландия
Заместник-началникът на полицията Джеймс Лоусън паркира внимателно колата си на надписаното с неговото име място в паркинга на полицейската централа. Не минаваше ден, без той да изпита задоволство от постигнатото. Не беше зле за незаконния син на миньор, израснал в жалко апартаментче, част от общинските жилища, изградени набързо през петдесетте години, за да се подслонят безработните, чийто единствен шанс да намерят нова работа бяха разрастващите се каменовъглени мини във Файф. Мизерна работа. Само в рамките на двайсет и пет години мините започнаха да западат и безработицата засягаше все повече хора. Приятелите му се присмиваха, когато обърна гръб на мините — считаха, че като постъпва в полицията, минава на страната на шефовете. „Най-добре се смее този, който се смее последен“, каза си Доусън с мрачна усмивка, докато измъкваше ключовете от таблото на служебния си роувър. Тачър се справи с миньорите и превърна полицията в лична армия по свой модел — също както бе постъпил на времето Кромуел. Левицата съвсем угасна, а хората, които дойдоха на нейно място, прибягваха до репресивни мерки не по-рядко от консерваторите. Времето беше подходящо за човек, който иска да направи кариера в полицията. Един ден пенсията му щеше да бъде най-доброто доказателство за това.