Взе чантата с книжата от седалката до себе си и се упъти забързано към входа, привел глава срещу острия вятър, нахлуващ откъм източното крайбрежие, който обещаваше дъжд още преди обяд. Набра личния си код на панела до задния вход, влезе и тръгна към асансьора. Но вместо да тръгне право към кабинета си, се упъти към четвъртия етаж, където работеше екипът, проучващ студените досиета. В полицейските архиви на Файф нямаше много неразкрити убийства, така че всеки евентуален успех би бил приет като сензация. Лоусън съзнаваше, че в резултат на тази операция популярността му може да нарасне още повече, ако успееше да я проведе правилно. Трябваше на всяка цена да предотврати недомислия. Никой тук не можеше да си позволи такова нещо.
Стаята, която бе успял да извоюва за екипа, беше доста голяма. Имаше място за пет-шест компютърни бюра, и макар да липсваше естествено осветление, така поне всички стени можеха да бъдат покрити с табла, съдържащи информация за обработваните случаи. На всеки случай бе посветено отделно табло, на което имаше списък с разпределените задачи. В процеса на изпълнението на задачите служителите закачаха нови и нови записки. Край две от стените имаше купчини кутии с досиета. Лоусън държеше да следи работата отблизо; действително, операцията беше приоритетна, но това не означаваше, че не трябва да се спазват някои бюджетни ограничения. Повечето съвременни лабораторни тестове бяха доста скъпи и той внимаваше да не би екипът да се поддаде на прелъстителния блясък на новите технологии и да изхарчи всички отпуснати средства за изследвания, така че да не остане нищо за изпълнението на рутинните задачи.
Лоусън лично беше подбирал един по един следователите, включени в екипа — с едно изключение. Беше подбирал хора, за които се знаеше, че изпипват всичко до последна подробност и че са достатъчно интелигентни, за да бъдат в състояние да намерят връзката между сведения, привидно напълно независими едно от друго. Изключението беше един следовател, чието присъствие в екипа безпокоеше Лоусън — не защото човекът беше лош професионалист, а защото беше лично заинтересован от изхода на следствието. Братът на инспектор Робин Макленън, Барни, бе загинал в процеса на работата по един от случаите, чието разглеждане се подновяваше сега. Ако това зависеше от Лоусън, той не, би позволил на Макленън да припари до тази работа, но Макленън се беше обърнал направо към началника на полицията, който нареди на Лоусън да го приеме в екипа въпреки възраженията му.
Поне съумя да държи Макленън далеч от случая „Роузи Дъф“. След смъртта на Барни Робин бе помолил да го преместят от Файф — отиде някъде на юг. Беше се върнал едва миналата година, когато почина баща му. Искаше да прекара последните си години преди пенсиониране по-близо до майка си.
Оказа се, че в процеса на предишната си работа Макленън бе имал далечна връзка с едно от другите неприключени следствия — по смъртта на студентката Лесли Камерън, изнасилена и убита в Сейнт Андрюз преди осемнайсет години. По онова време Робин работеше близо до мястото, където живееха родителите на убитата, затова му бяха възложили да поддържа връзката с тях — вероятно заради личните му връзки с полицията във Файф. Лоусън предполагаше, че Макленън си вре носа в работата на следователя, който работеше по случая „Роузи Дъф“, но поне нямаше възможност да се намесва пряко в разследването.
През тази ноемврийска утрин само двама представители на екипа седяха зад бюрата си. На следователя Фил Пархатка бе възложен вероятно най-сложният случай в списъка. Жертвата беше млад мъж, намерен убит в собственото си жилище. Най-добрият му приятел бе обвинен в убийството, съден и осъден, но впоследствие някои крайно неприятни разкрития за нередности в хода на следствието доведоха до преразглеждане на делото и отмяна на присъдата. Последиците от скандала съсипаха кариерата на немалко следователи и сега отгоре отново настояваха да бъде открит истинският убиец. Лоусън избра Пархатка донякъде защото беше много проницателен, но същевременно и благоразумен — и най-вече защото откриваше у Пархатка същата жажда за успех, каквато движеше самия него на млади години. Пархатка така отчаяно се стремеше да доведе следствието до край, че желанието му за успех бе почти осезаемо.
Когато Лоусън влезе, Карен Пири тъкмо ставаше. Следователката взе старомодния, но топъл кожух, който бе метнала на облегалката на стола си и го навлече. Вдигна глава, доловила появата на нов човек в стаята, и се усмихна уморено на Лоусън.