„Роузмари Маргарет Дъф.
Родена на 25 май 1959 г.
Жестоко изтръгната от живота на 16 декември 1978 г.
Любима дъщеря и сестра, която ни бе завинаги отнета.
Нека почива в мир“.
Алекс си спомни, че плочата беше платена с волни пожертвувания от полицията. „Добри пари трябва да са събрали за надгробен камък с толкова дълъг надпис“, каза си той в последен опит да не се съсредоточава върху мислите, на които го навеждаха тези думи.
Невъзможно беше и да се прави, че не забелязва многото букети, подредени грижливо в долната част на надгробната плоча. Букетите трябва да бяха поне дузина, няколко от тях поставени в квадратните каменни вази, които се продаваха в цветарниците именно с тази цел. Цветята, които не се бяха побрали във вазите, лежаха на тревата и напомняха властно за сърцата, в които Роузи Дъф продължаваше да живее.
Алекс разкопча палтото си и измъкна бялата роза, която беше донесъл. Тъкмо се беше навел, за да я постави до останалите цветя, когато се вцепени от ужас. Нечия ръка легна на рамото му. Мократа трева бе погълнала шума от стъпките, а той бе прекалено погълнат от мислите си, за да усети инстинктивно близостта на друго живо същество.
Алекс се обърна рязко, изплъзна се изпод ръката, положена на рамото му, подхлъзна се на тревата и се просна по гръб. Сцената заприлича ужасяващо на това, което се бе случило през онази декемврийска нощ преди три години. Алекс се сви, очаквайки да завалят ритници и удари, когато другият човек го разпознаеше. Изобщо не очакваше да чуе познат глас, а още по-малко името, с което го наричаха само най-близките му приятели.
— Гили, добре ли си? — Зигмунд Малкиевич протегна ръка, за да му помогне да се изправи. — Не исках да те изплаша.
— Господи, Зиги, а какво друго би могъл да направиш, промъквайки се зад гърба ми по мрак на гробищата? — възрази Алекс, изправяйки се без чужда помощ.
— Съжалявам — Зиги посочи с глава розата. — Хубава идея. Аз все не знам какви цветя биха били подходящи.
— Значи ли това, че си идвал тук и преди? — Алекс изтупа дрехите си и се обърна към най-близкия си приятел. В сумрака Зиги приличаше на призрак — бледото му лице сякаш излъчваше собствена светлина.
Той кимна.
— Само на годишнините от смъртта й. Но явно никога не сме се засичали.
Алекс сви рамене.
— Днес идвам за първи път. Нали знаеш, човек е готов на всичко, само и само да се освободи от спомена.
— Що се отнася до мен, съмнявам се, че някога ще успея.
— Аз също.
Без повече приказки двамата се обърнаха и тръгнаха обратно към входа, всеки потънал в собствените си мъчителни мисли. След като завършиха университета, по негласно споразумение бяха престанали изобщо да споменават събитието, което промени из основи живота на всеки един от тях. Сянката не беше изчезнала, но те не желаеха да признаят присъствието й. Може би именно благодарение на това, че избягваха подобни разговори, приятелството между Алекс и Зиги си остана непроменено. Сега, когато Зиги работеше по убийствено натоварения график на млад лекар в Единбург, вече нямаха възможност да се виждат често, но когато успееха да излязат заедно някоя вечер, предишната близост се възстановяваше без усилие.
Когато стигнаха гробищната порта, Зиги спря и предложи:
— Да изпием по едно, а?
Алекс поклати глава.
— Почна ли сега, няма спиране. А за нас двамата не е никак препоръчително да се натряскаме точно тук. В този град има все още прекалено много хора, които са убедени, че просто ни се е разминало. Не, предпочитам да си замина за Глазгоу колкото е възможно по-бързо.
Зиги го прегърна.
— Тогава ще се видим на Нова година, нали? В полунощ, на градския площад?
— Разбира се. Ще дойдем двамата с Лин.
Зиги кимна в знак, че разбира това, което се криеше зад тези съвсем обикновени думи. Вдигна ръка за поздрав и потъна в мрака.
Оттогава Алекс не беше ходил на онзи гроб. Беше се убедил, че това не помага, а и не искаше да се среща със Зиги на това място. Раната не се беше затворила, надигаха се спомени за неща, които и двамата избягваха, за да не застанат между тях.
Поне на него не му се налагаше да крие терзанията си, така, както предполагаше, че постъпват останалите трима. Лин знаеше всичко, свързано със смъртта на Роузи Дъф, още от самото начало. От онази зима двамата не се бяха разделяли. Той се бе питал понякога дали тъкмо това не беше решителният фактор, който му позволяваше да я обича — фактът, че не трябваше да крие най-голямата тайна в живота си от нея.