— Никога не е ставало дума за такова нещо — каза той без по-нататъшни коментари.
— Не е възможно — каза Макфадън.
— Може би раната е попречила на констатацията.
— Предполагам, че може и да е било така — отвърна колебливо Макфадън. — Мислех, че сте знаели за съществуването ми, но просто не сте могли да откриете следите ми. От малък знаех, че съм осиновен — поде той. — Но бях решил, че би било непочтено по отношение на осиновителите ми, ако се заема да търся истинската си майка, докато са още живи. Татко почина преди три години. А мама… е, тя е в старчески дом. Има синдром на Алцхаймер — така че тези неща вече нямат значение за нея. Затова преди няколко месеца се заех с проучванията си — излезе за момент от стаята и се върна почти веднага с една синя картонена папка в ръце. — Заповядайте — каза той и я връчи на Лоусън.
Лоусън имаше чувството, че държи в ръцете си съд, пълен с взривоопасно вещество. Не можеше да определи на какво се дължи едва доловимото чувство на отвращение, което се надигаше у него. Наложи си да отвори папката. Документите вътре бяха систематизирани в хронологичен ред. На първо място беше класирано писмото на Макфадън, съдържащо запитване за интересуващите го данни. Лоусън запрелиства нататък, следейки основната линия на кореспонденцията. Стигна до един акт за раждане и спря, за да го огледа по-внимателно. Там, в графата, където се нанасяше името на майката, бяха записани добре познатите му лични данни. „Роузмари Маргарет Дъф. Родена на 25 май 1959 г. Безработна.“ В графата за името на бащата пишеше „неизвестен“ — думата напомняше на аленото позорно клеймо, с което пуританите са бележели прелюбодейките. Адресът беше непознат.
Лоусън вдигна поглед. Макфадън бе стиснал силно подлакътниците на креслото, в което седеше, кокалчетата на пръстите му бяха побелели и се очертаваха рязко под кожата.
— Ливингстоун Хауз, Салайн? — прочете той с въпросителен тон.
— Вътре всичко е обяснено. Било е приют, поддържан от църквата в Шотландия, там давали подслон на млади неомъжени жени, които чакат дете. Сега е превърнато в дом за сираци, но по онова време изпращали там бременни неомъжени жени, за да скрият позора им от съседите. Успях да се свържа с някогашната управителка на приюта, Ина Драйбърг. Прехвърлила е седемдесетте, но умът й е бистър, напълно незасегнат от възрастта. Учудих се, че тя веднага прояви желание да говори. Бях очаквал да има някакви задръжки. Но според нея ставало дума за толкова отдавнашни неща, че сега вече истината не можела да навреди никому. Каквото било, било — очевидно такава е нейната философия.
— И какво ви разказа тя? — Лоусън се приведе напред, сякаш да изтръгне по-бързо от Макфадън тайната, която по някакво чудо бе останала скрита, въпреки упоритото и съзнателно водене на следствието.
Младият мъж видимо се поотпусна, след като се увери, че събеседникът му приема сериозно думите му.
— Роузи забременяла, когато била на петнайсет години. Събрала смелост и казала на майка си, когато била още в третия месец и бременността й не личала. Майка й веднага предприела необходимото. Отишла при местния свещеник и той я свързал с управата на Ливингстоун Хауз. Още на другия ден госпожа Дъф отишла да поговори с госпожа Драйбърг. Управителката се съгласила да приеме Роузи и предложила на госпожа Дъф да обясни на съседите, че Роузи е отишла при някаква тяхна близка, която е претърпяла операция и има нужда някой да й помага при гледането на децата, докато се възстанови. В края на същата седмица Роузи напуснала Страткинес и отишла в Салайн, където прекарала останалите месеци от бременността си под крилото на госпожа Драйбърг — Макфадън преглътна с усилие. — Тя не ме е взела на ръце нито веднъж; дори не ме е виждала. Дали й само една моя снимка — това било всичко. Тогава процедурата била по-различна. Още в деня на раждането ми съм бил отнесен от приюта и предаден на осиновителите ми. А след няколко дни Роузи се върнала в Страткинес и по нищо не личало, че се е случило нещо необичайно. Госпожа Драйбърг каза, че след това изобщо не била чувала името й до деня, когато по телевизията съобщили, че е убита.
Той си пое рязко дъх.
— Тогава разбрах, че майка ми е мъртва от двайсет и пет години. Че е била убита и убиецът й така и не бил открит. Не знаех как да постъпя. Имах желание да се свържа с останалите си близки. Успях да установя, че баба ми и дядо ми са починали, но доколкото разбирам, имам двама вуйчовци.
— Не сте ли се свързали с тях все още?