— Не — съгласи се Лоусън. — Не е много вероятно.
Минаха няколко дни, преди Джеймс Лоусън да успее да предприеме нещо по повод неприятния разговор с незаконния син на Роузи Дъф.
Беше поговорил набързо с Карен Пири за възможностите да открият нещо в склада за веществени доказателства, но тя беше обзета от мрачен песимизъм.
— Това е като да търсиш игла в купа сено, сър — каза Карен. — А междувременно вече открих три объркани етикета на други доказателствени материали. Ако тези факти станат обществено достояние.
— В никакъв случай не бива да допускаме такова нещо.
Карен го изгледа ужасено.
— О, господи, разбира се, че не.
Лоусън се беше надявал, че ще успее да прикрие гафа с доказателствените материали по случая „Роузи Дъф“. Но собствената му небрежност при разговора с Макфадън провали надеждите му. Сега щеше да се наложи да признава отново проявената от полицията небрежност. Ако пък се разчуеше, че не е съобщил на близките на убитата за изчезналите веществени доказателства, всички вестници щяха да се заемат да очернят името му на първа страница. А това не би било от полза за никого.
През изминалите двайсет и пет години в Страткинес не бяха настъпили особени промени. Лоусън отбеляза това наум, докато паркираше колата пред Кабърфийд Котидж. Тук-там имаше нови къщи, но по всичко личеше, че селото е устояло на изкусителните оферти на строителните фирми. Лоусън си каза, че това всъщност е доста изненадващо. С този изглед Страткинес беше готова плячка за някоя хотелска фирма — веднага биха построили някой елегантен и скъп хотел със съответното игрище за голф. Но дори обитателите на къщите да се бяха сменили, селото си беше все още село, а не курорт.
Той отвори градинската порта и забеляза, че градинката е все така спретната, като че ли Арчи Дъф беше още сред живите. Може пък Брайън да бе опровергал първоначалните мрачни изгледи и да се бе превърнал в копие на баща си. Лоусън позвъни и зачака.
Човекът, който му отвори, беше в извънредно добра форма за възрастта си. Въпреки че Брайън Дъф отдавна беше прехвърлил четиридесетте, изглеждаше поне десет години по-млад. Имаше здравия тен на човек, който обича да прекарва много време на открито, късата му коса почти не бе оредяла, а тясната тениска разкриваше мускулест гръден кош и стегнат корем, почти без тлъстини. Застанал пред него, Лоусън внезапно се почувства като старец. Брайън го изгледа от горе до долу и си позволи в гласа му да се прокрадне известно презрение.
— О, това сте вие — каза той.
— Укриването на доказателства може да бъде счетено за възпрепятстване на работата на полицията, а това е престъпление — заяви Лоусън. Нямаше намерение да се примирява с наглото поведение на Брайън Дъф.
— Не разбирам за какво говорите. Но мога да ви кажа, че не съм се провинил в нищо пред закона през изминалите двайсет години. Нямате никакво право да се появявате тук и да сипете обвинения.
— Говоря за неща, случили се преди повече от двайсет години, Брайън. Става дума за убийството на сестра ти.
Брайън Дъф не трепна.
— Научих, че имате намерение да се оттеглите в ореол от слава, и сте събрали хора да поправят някогашните ви провали.
— Надали може да се говори за мои провали — по онова време бях обикновен патрулен полицай. Мога ли да вляза, или ще си говорим тук, за да ни гледат съседите ви?
Дъф сви рамене.
— Нямам какво да крия. Не виждам защо да не влезете.
Отвътре къщата беше преобразена изцяло. Дневната не беше претрупана, бе издържана цялата в пастелни тонове и явно обзаведена от човек с вкус.
— Не познавам жена ви — отбеляза Лоусън, следвайки Дъф, който го въведе в модерно обзаведена кухня, допълнително разширена от достроената зимна градина.
— Няма и да имате възможност да се запознаете. Очаквам я да си дойде след повече от час. — Дъф отвори хладилника и извади една бира. Отвори я и се облегна на печката. — Е, за какво укриване на доказателства ставаше дума?
Видимо цялото му внимание беше съсредоточено в бирата, но Лоусън знаеше, че Дъф е нащрек като котка в чужда градина.
— Никой от вас не спомена, че Роузи е имала син — каза Лоусън.
Резките му думи не предизвикаха никаква видима реакция.
— Вероятно защото то не би могло да има нищо общо с убийството — каза Дъф и размърда неспокойно рамене.
— Не мислите ли, че е било редно ние да преценим това?