— Не. Това е семейна работа. При това се бе случило преди години. Момчето, с което Роузи излизаше тогава, дори не живееше вече тук. И никой извън семейството не беше чувал за детето. Каква връзка би могло да има то със смъртта й? Не искахме да опетняваме паметта й, а точно това щеше да се случи, ако вие се бяхте добрали до тези сведения. Щяхте да представите нещата така, че тя да изглежда като някаква уличница, за да казват хората „каквото търсила, намерила“. Щяхте да сте готови на всичко, само и само да отклоните вниманието от факта, че не успяхте да си свършите работата.
— Това не е вярно, Брайън.
— Напротив, така е. Щеше да има „изтичане на информация“ и всичко щеше да стигне до вестниците. А журналистите щяха да представят Роузи като селската курва. Тя не беше такава и вие го знаете.
Лоусън се съгласи и добави с лека гримаса:
— Знам, но все пак беше редно да ни кажете. Не е изключено този факт да се отрази по някакъв начин на разследването.
— Само щяхте да си губите времето на вятъра — Дъф отпи дълбока глътка и попита: — Как успяхте да научите след толкова време?
— Синът на Роузи явно има по-развито гражданско съзнание от вас. Прочел статията за подновяването на следствията и ни се обади.
Този път успя да предизвика реакция. Дъф се канеше отново да отпие от бирата, но бутилката замръзна на половин път към устата му. Той я остави рязко на плота и изруга:
— Да му се не види! И сега какво?
— Той е успял да открие жената, която била управителка на приюта, в който Роузи е отишла да роди. От нея научил за убийството. И сега иска да открием убиеца на майка му не по-малко, отколкото го искате вие.
Дъф поклати глава.
— Много се съмнявам. Той знае ли къде живеем ние с Колин?
— Знае вашия адрес. Знае също, че Колин има къща в Кингсбарнс, но че през повечето време работи на петролна сонда в Персийския залив. Твърди, че открил данните ви в гражданския регистър. Вероятно е така. Не виждам причини да лъже. Предупредих го, че надали държите да се запознаете с него.
— Поне в това отношение сте прав. Може би, ако бяхте успели да намерите убиеца на Роузи, нещата щяха да са по-различни. Но аз поне не искам нищо да ми напомня за онази част от живота й — той потри очи с опакото на дланта си. — Е, ще успеете ли най-сетне да притиснете онези шибани студентчета към стената?
Лоусън прехвърли тежестта на тялото на другия си крак.
— Никой не може да каже дали са били те, Брайън. Лично аз винаги съм вярвал, че е бил някой непознат.
— Не почвайте пак с тези дивотии. Отлично знаете, че те бяха заподозрени. Редно е да ги проверите отново.
— Правим всичко по силите си, но нямаме особени надежди за успех.
— Нали сега има ДНК-анализи? Това поне звучи обещаващо. Бяхте открили сперма по дрехите й.
Лоусън отклони поглед. Очите му паднаха върху стара снимка, отпечатана на магнит за хладилник. Роузи Дъф се усмихваше лъчезарно от далечното минало. Прониза го мъчително чувство за вина.
— В това отношение има проблем — каза той, очаквайки със страх неизбежната реакция.
— Какъв проблем?
— Веществените доказателства са преместени някъде и не можем да ги намерим.
Дъф се изправи. Цялото му тяло се напрегна.
— Загубили сте веществените доказателства?
В очите му блесна яростта, добре позната на Лоусън отпреди години.
— Не съм казал, че сме ги загубили. Казах, че са преместени някъде и не можем да ги намерим. Не са на мястото, където трябваше да бъдат. Правим всичко възможно, за да ги открием, и аз се надявам, че рано или късно ще попаднем на тях. Но засега не можем да предприемем нищо.
Дъф сви юмруци.
— Значи онези четири копелета продължават да се чувстват в безопасност?
Дори цял месец по-късно, когато отиде на риболов, уж за да си почине, Лоусън не можеше да се отърве от спомена за яростта на Дъф. Оттогава не беше чувал нищо за брата на Роузи. Затова пък синът й му се обаждаше редовно. А мисълта за справедливия им гняв го караше да осъзнава още по-остро нуждата от някакъв резултат в подновените следствия. Годишнината от смъртта на Роузи подчертаваше допълнително тази необходимост. Той въздъхна, бутна стола си назад и тръгна към общата стая.
22
Алекс се взираше във входа на собствената си къща и алеята зад него, сякаш ги виждаше за първи път. Нямаше никакъв спомен как бе напуснал Единбург, нито пък от прекосяването на моста над Форт и влизането в Норт Куийнсфери. Все така зашеметен, той паркира колата в далечния край на калдъръмената алея — така, че да може Лин да паркира по-близо до къщата.