Солидната каменна къща се извисяваше на една скала, близо до масивните пилони на висящия мост, по който минаваше железопътната линия. Толкова близо до морето не можеше да се задържи сняг. Земята беше хлъзгава от киша и Алекс залитна на няколко пъти, докато стигне от колата до входната врата. Първото нещо, което направи, когато влезе, беше да избере мобилния телефон на Лин, за да я предупреди да стъпва внимателно, когато се прибере.
Прекоси широкото фоайе, палейки лампите, покрай които минаваше, и погледна масивния часовник, изправен в ъгъла. Рядко се случваше да се прибере през седмицата у дома по време, когато поне на теория е все още ден — но днес небето беше толкова мрачно, че сякаш беше по-късно. Лин щеше да се прибере след не по-малко от час. Имаше нужда от компания, но явно дотогава щеше да се задоволи с компанията на бутилката.
Отиде в трапезарията и си сипа бренди. Напомни си да не прекалява. Ако се напиеше, всичко щеше да изглежда още по-зле. Взе чашата и тръгна към голямата остъклена зимна градина, откъдето се разкриваше прекрасен изглед към устието на Форт. Седна и остана така в сивия полумрак, без да забелязва примигващите светлинки на корабите, които се плъзгаха по водата. Още не беше в състояние да преработи новината.
Човек не може да стигне до четиридесет и шестгодишна възраст, без да загуби някой близък. Но досега той бе имал късмет. Наистина, когато навърши двайсет, му се наложи да присъства на четири погребения едно след друго — изпрати двамата си дядовци и двете си баби. Но това не е нещо неочаквано, когато става дума за седемдесет — осемдесетгодишни хора, а и опечалените бяха единодушни, че и четиримата се бяха „отървали от мъките“. Неговите родители и родителите на жена му бяха живи и здрави. До днес същото се отнасяше и до близките му приятели. Последният му сблъсък със смъртта на близък човек беше преди две години, когато началникът на печатарския цех във фирмата му загина при катастрофа. Алекс се натъжи от загубата, защото го харесваше и като човек, и като професионалист, но не можеше да симулира дълбока скръб, каквато не изпитваше.
Това беше съвсем различно. Зиги беше част от живота му в продължение на повече от тридесет години. Зиги беше до него при всеки преход от една възраст в друга; спомените им бяха общи. Без Зиги Алекс се чувстваше изгубен в собственото си минало. Припомни си последната им среща. Двамата с Лин бяха прекарали две седмици в Калифорния в края на лятото. Зиги и Пол тръгнаха с тях на тридневен преход в Йосемитите. Небето беше яркосиньо, фантастичният планински релеф се открояваше рязко на слънчевата светлина — всяка подробност бе ясно очертана като на гравьорска плака. Последната вечер, която щяха да прекарат заедно, отидоха с колата до брега и се настаниха в един хотел, построен на някакъв нос над Тихия океан. След вечеря Алекс и Зиги се оттеглиха с шест бири от местното производство и се заеха да оценяват досегашния си живот, решавайки със задоволство, че за тях нещата са се наредили добре. Говориха и за бременността на Лин, и Алекс установи със задоволство, че Зиги искрено се радва на новината.
— Ще ме приемете ли за кръстник? — попита той и чукна кехлибарената си бутилка бира в неговата.
— Не съм убеден, че ще кръщаваме детето — отвърна Алекс. — Но ако родителите ни настояват, не бихме поканили друг, освен теб.
— Няма да съжалявате — отбеляза Зиги.
Алекс беше убеден в това — нямаше да съжалява, че Зиги е кръстник на детето му, нито за миг.
Но това беше вече невъзможно.
На следната утрин Зиги и Пол си тръгнаха много рано, защото ги очакваше дълъг път обратно до Сиатъл. Прегърнаха се за сбогом, облени от седефеносивата утринна светлина. Това също нямаше да се повтори никога.
Какво му беше подвикнал накрая Зиги, когато колата вече потегляше? Нещо в смисъл, че сега трябвало да угажда на Лин във всичко, защото така щял да се подготви за бащинството. Алекс вече не помнеше точните думи, не помнеше и какво му беше извикал в отговор. Колко типично за Зиги — последните думи, които размениха, бяха свързани с грижа за някой друг. Защото Зиги винаги се бе грижил за всички.
Във всяка естествено възникнала група винаги се намира един човек, който се превръща в опора за останалите, осигурява закрилата, която позволява на по-слабите да развият на спокойствие способностите си. За момчетата от Къркалди опората беше Зиги. И то не защото беше авторитарен или имаше мания за незаменимост. Той просто навлезе естествено в тази роля, а останалите трима постоянно се възползваха от способността на Зиги да урежда всичко. Дори когато станаха зрели хора, Алекс винаги се беше обръщал към Зиги, когато му трябваше сигурен човек, пред когото да изложи идеите си. Когато обмисляше големия скок — да се откаже от положението си на добре платен изпълнител и да се опита да основе собствена фирма, двамата прекараха един уикенд в Ню Йорк, прехвърляйки положителните и отрицателните страни на такава стъпка, и Алекс съзнаваше, че именно увереността на Зиги в неговите способности наклони везните в полза на промяната, дори повече от убеждението на Лин, че той ще се справи.