Ето още нещо, което никога вече нямаше да се повтори.
— Алекс?
Гласът на жена му го изтръгна от мъчителния унес. Беше така потънал в мислите си, че не разбра кога бе пристигнала, не чу шума от колата й, нито пък стъпките й. Извърна се, долавяйки лекия полъх на парфюма й.
— Защо седиш сам в тъмното? И защо изобщо си се прибрал толкова рано?
В тона й нямаше упрек, само загриженост.
Алекс само поклати глава. Не искаше да й казва.
— Нещо не е наред — настоя Лин, прекоси бързо стаята и седна на стола до него. Постави ръка върху неговата и попита:
— Алекс, какво се е случило?
Когато долови тревогата в гласа й, обезболяващото действие на шока се изпари за секунди. Проряза го болка, толкова остра, че за миг дъхът му спря. Срещна уплашените очи на Лин и трепна. Протегна безмълвно ръка и я постави внимателно върху издутия й корем.
Лин постави ръка върху неговата.
— Алекс… кажи ми какво е станало.
Когато най-сетне проговори, той не можа да познае собствения си глас — далечно, измъчено подобие на звука, към който бе привикнал.
— Зиги — успя да произнесе той най-сетне. — Зиги е мъртъв.
Лин зяпна и се смръщи невярващо.
— Зиги?
Алекс се покашля, за да прочисти гърлото си.
— Истина е — каза той. — Запалила се къщата. През нощта.
Лин потръпна.
— Не, не е възможно да е Зиги. Трябва да има някаква грешка.
— Няма грешка, Лин. Пол се обади да ми съобщи.
— Но как е възможно? Нали двамата със Зиги спяха в едно легло? Как може Зиги да е мъртъв, а Пол да е жив и здрав?
Лин повиши глас, думите, изразяващи съмнението й, отекнаха в зимната градина.
— Пол не е бил у дома. Бил поканен да чете лекция в Станфорд — Алекс притвори очи при мисълта за това, което се беше случило. — Върнал се със самолета на другата сутрин. Прибрал се направо от летището — и намерил пожарникарите и полицаите, които ровели из останките на къщата.
По миглите на Лин заблестяха сълзи.
— Трябва да е било… О, божичко, не мога да повярвам.
Алекс скръсти ръце пред гърдите си.
— Човек никога не се замисля за преходността на хората, които обича. Днес ги има, а утре ги няма.
— Имат ли някаква представа какво се е случило?
— Казали на Пол, че е прекалено рано за хипотези. Но според него са го подложили на доста сериозен разпит. Предполага, че отсъствието му в нощта на пожара им се е сторило подозрително.
— Господи, горкият Пол — Лин закърши пръсти в скута си. — Достатъчно страшно е това, че е загубил Зиги. А сега и полицията го тормози с подозренията си… горкият.
— Помоли ме да съобщя на Уиърд и Мондо — Алекс поклати глава. — Още не съм го направил.
— Аз ще се обадя на Мондо — каза Лин. — Но малко по-късно. И без това няма опасност да го научи от някой друг.
— Не, редно е да се обадя аз. Обещах на Пол…
— Той ми е брат, познавам го най-добре и знам как да му го съобщя. Но ще ти се наложи да се заемеш с Уиърд. Струва ми се, че точно сега няма да понеса уверенията му, че Исус ме обича.
— Знам, но все пак трябва да го уведомим — Алекс се усмихна с горчивина. — Вероятно ще настоява да чете проповед на погребението.
Лин го изгледа ужасено.
— О, не! Не можеш да допуснеш такова нещо!
— Знам — Алекс се приведе напред, взе чашата си и допи последните капки бренди. — А ти знаеш ли коя дата сме днес?
Лин се закова на място.
— Боже мили!