Не можеше да повярва, че стигна толкова бързо до края на алеята. Изви волана рязко надясно и по някакъв начин успя да овладее колата, завивайки покрай автобусното депо. За щастие срещна малко коли, през тази мразовита февруарска нощ повечето хора бяха предпочели да си останат у дома. Натисна педала на газта и полетя по Инвъртийл Роуд, под моста, по който минаваше железопътната линия, покрай Джоубейнс Роуд.
Превишената скорост беше в основата на злополуката. Пътят се заизкачва нагоре, предстоеше ляв завой, когато Уиърд мина през една замръзнала локва и колата се подхлъзна. Времето като че ли забави ход. Колата се завъртя като в бавен валс на триста и шейсет градуса. Той завъртя отчаяно волана, но това влоши нещата допълнително. Изведнъж видя тревистия склон в предното стъкло, после колата се килна рязко настрани и той падна върху вратата, дръжката за отваряне на прозореца се заби в ребрата му.
Нямаше представа колко дълго е лежал така, замаян и измъчван от болки, заслушан в тракането на работещия двигател, който постепенно се охлаждаше от нощния въздух. След време видя как вратата над главата му изчезва и на нейно място се появяват уплашените лица на Алекс и Зиги, които гледаха надолу към него.
— Шибан тъпанар! — разкрещя се Зиги в момента, в който се успокои, че Уиърд не е получил тежки наранявания.
По някакъв начин той успя да се изкатери нагоре, докато приятелите му го дърпаха за ръцете, а той крещеше от болка заради счупените ребра. Отпусна се задъхан на покритата със скреж трева. При всяко вдишване имаше чувството, че в ребрата му се забива нож. Едва след малко осъзна, че на пътя край смачкания форд ескорт беше паркиран един остин алегро — фаровете му прерязваха мрака и хвърляха наоколо странни сенки.
Зиги го изправи на крака и го повлече към пътя.
— Шибан идиот — повтаряше той, докато го настаняваше на задната седалка на колата.
Зашеметен от болка, Уиърд се заслуша в последвалия разговор.
— Какво ще правим сега? — попита Мондо.
— Алекс ще ви откара с колата обратно до крайбрежната алея, и ще оставите тази кола там, откъдето я взехме. После всички се прибирате. Ясно ли е?
— Но Уиърд е ранен — възрази Мондо. — Трябва да го откараме в болницата.
— Как пък не — та всички да разберат, че е пострадал при катастрофа.
Зиги се приведе навътре в колата и вдигна два пръста пред очите на Уиърд.
— Колко пръста са това, глупако?
Уиърд фокусира с усилие погледа си и изпъшка:
— Два.
— Видяхте ли, дори няма сътресение. Да се чуди човек. Винаги съм знаел, че има чугунена глава. Има само счупени ребра, Мондо. В болницата няма да направят нищо, само ще му дадат обезболяващи.
— Но него го боли ужасно. Какво ще каже, когато се прибере?
— Негова работа. Ако иска, да каже, че е паднал по стълби.
Зиги отново пъхна глава в колата.
— Ще ти се наложи да понесеш страданията с усмивка, глупако.
Уиърд се стегна и се поизправи на седалката.
— Ще се оправя някак.
— А ти какво ще правиш? — попита Алекс, докато сядаше зад волана на остина.
— Ще изчакам пет минути, за да съм сигурен, че ще сте достатъчно далече. После ще запаля форда.
Сега, трийсет години по-късно, Уиърд си спомняше съвсем ясно потресеното изражение на Алекс.
— Какво?!
Зиги потърка лицето си с ръка.
— Колата е покрита с отпечатъци от пръстите ни, а на всичкото отгоре сме оставили и запазената си марка на предното стъкло. Докато само драскахме по стъклата, нямаше опасност полицията да се заинтересува от нас. Но това тук е открадната и блъсната кола. Да не мислите, че ще приемат това на майтап? Колата трябва да бъде изгорена. И без това вече е за боклука.
Не бяха в състояние да възразят. Алекс подкара колата и се озова без проблеми на шосето, озъртайки се за някое отклонение.
Дни по-късно Уиърд се сети да го попита:
— Кога си се учил да шофираш?
— Миналото лято. На плажа на бара. Братовчед ми ме научи.
— А как подкара остина без ключове?
— Не го ли позна?
Уиърд поклати глава.
— Това е колата на Сами Сийл.
— Този, който ни преподаваше металообработване по трудово?