— Не се притеснявай. Ще бъда там — прие предизвикателството Люк.
Глава двадесет и шеста
Вместо да се връща в ранчото, Люк си взе стая в хотела. Сега нямаше време. Завръщането му в ранчото трябваше да почака, докато заловяха Ел Диабло и Хадли.
Когато се настани в стаята си, Люк легна на леглото и в продължение на часове остана буден, прехвърляйки мислено новата информация, която беше получил от Коди. Трябваше да признае, че Джак беше прав. Тя беше много добра в работата си. Люк бе имал определени съмнения в плана й, но сега осъзнаваше какво я караше да се насочи към Ню Орлийнс. Надяваше се само, че щяха да успеят да намерят и заловят Елизабет и брат й, преди те да стигнеха до града. Бе ходил там няколко пъти, но не познаваше добре този град. Ню Орлийнс беше доста голям и щеше да им бъде доста трудно да заловят Елизабет и Хадли там.
Когато доста преди зазоряване стана от леглото, Люк си помисли, че щеше да подрани за срещата им край конюшнята, но скоро откри, че е сбъркал. Когато се приближи до мястото на срещата, видя, че Коди и Дебнещия призрак вече бяха там. Конят й беше оседлан и тя очевидно беше готова за път Той не ги заговори веднага, а остана да ги наблюдава от разстояние известно време. Те говореха сериозно и Коди тикна в ръката на индианеца някакъв плик, който очевидно беше пълен с пари.
Люк бе мислил колко добра е тя в занаята си, но размяната на парите само потвърди презрението му. Всичко това беше просто работа за нея. Тя я вършеше заради парите и изобщо не се интересуваше дали ще бъде раздадено правосъдие или не.
— Готова ли си? — попита я Люк, докато вървеше към нея.
— Не искаш ли първо да закусиш? До Сан Антонио има ден и половина път и това ще бъде единствената ни възможност да хапнем добра храна, преди да стигнем там.
— Не. Трябва да тръгваме. Ел Диабло и без това има твърде голяма преднина.
— Тогава да вървим. Дебнещия призрак ще язди с нас до Сан Антонио.
Те се качиха на конете си и излязоха от Дел Фуего.
Коди усещаше неодобрението на Люк, но си беше наложила да не мисли за това. Имаше работа и трябваше да я свърши. Джак искаше от нея да му доведе Ел Диабло и тя щеше да направи това. На никого не можеше да бъде позволено да се измъкне след онова, което беше направила тази жена. На никого.
Тя си спомни за времето, когато баща й бе загинал по време на бягството на затворници от неговия затвор и се сети колко се бе разгневила, когато властите не бяха успели да намерят виновника за смъртта му. Тя бе тръгнала да търси мъжа, който бе убил баща й, и го беше намерила. Това бе първият й — и най-болезненият — случай в практиката на ловец на глави. Убиецът на баща й се беше оказал един глупав нещастник. Ел Диабло обаче беше жестока, лукава и умна. Коди никога досега не се беше срещала с друг престъпник, който убиваше с такава решителност и хладнокръвие — и очевидно това й доставяше удоволствие.
— Първото нещо, което трябва да направим, когато стигнем в Сан Антонио, е да проверим във всички хотели дали тя не е отсядала там. Ще използваме снимките й, а не името й, защото вероятно се е регистрирала под друго име.
— Ами ако никой не я разпознае? — поинтересува се Люк.
— Обзалагам се, че все някой ще я познае.
Те яздиха, докато се стъмни, като спираха само колкото да напоят, конете. Тримата ядоха студена храна и си легнаха рано, защото трябваше да тръгнат отново на път преди зазоряване.
На следващата сутрин те се събудиха и отново поеха напред. Когато бяха на няколко мили от Сан Антонио, Коди спря коня си.
— Няма ли да дойдеш до къщата с мен? — попита я индианецът.
— Не. Нямаме време за това. Но им кажи, че ще се върна при първа възможност.
— Това няма да им хареса.
— Просто им обясни, че съм имала работа. Дебнещия призрак кимна, хвърли един поглед на Люк и се отдалечи. Тя остана загледана в него; част от нея копнееше да се върне у дома при леля си, брат си и сестра си, но Коди знаеше, че не може да го направи. Трябваше да намери Ел Диабло. Тя подкара коня си към града.
Улиците на Сан Антонио гъмжаха от хора, когато Люк и Коди влязоха в града. Коди бързаше да се види с Нейт Томпсън, за да разбере дали можеше да й даде някаква информация. Те се отбиха в кабинета на шерифа, но за нейно разочарование заместникът му й каза, че Нейт ще отсъства от града няколко дни. Телеграмата й стоеше неотворена на бюрото му.
Когато излязоха отново на улицата, Коди беше раздразнена, но готова да започне търсенето от нулата.
— У теб ли е снимката на Елизабет, която ти дадох миналата вечер?