— Да.
— Добре. Другата е у мен. Аз ще проверя на гарата, която се намира на улица „Остин“, след което ще обиколя хотелите в северната част.
— Аз ще се заема с останалите.
— Да се срещнем в хотел „Менгър“ и да отседнем там тази нощ.
— Съгласен.
— Те тръгнаха в различни посоки и измина повече от час, преди отново да се срещнат във фоайето на хотел „Менгър“.
— Някакъв успех? — попита Люк. Неговите усилия се бяха оказали напразни.
— Не. Но все още не съм готова да се откажа. — Коди отиде до рецепцията и се усмихна на мъжа, който стоеше там. — Добър ден. Имаме нужда от две стаи за тази нощ.
— Да, госпожо.
— Докато той записваше имената им, Коди извади снимката на Елизабет от джоба си.
— Питах се дали няма да можете да ми помогнете с нещо?
— Разбира се.
— Опитвам се да открия сестра си. Трябваше да се срещна с нея тук преди два дни, но закъснях и току-що пристигнах в града. Случайно да сте я виждали? — Тя плъзна снимката към него.
— Човекът погледна снимката.
— Това е госпожица Хадли. Тя беше тук миналата нощ.
— Още ли е в града? Трябва да се видя с нея, преди да отпътува.
— Страхувам се, че тя вече си тръгна. Напусна хотела тази сутрин.
— Случайно да сте чули къде възнамерява да отиде? Наистина трябва да я настигна.
— Не, страхувам се, че не мога да ви помогна. Тя не беше толкова любезна, колкото сте вие. Предпочиташе да бъде оставена на мира.
— Благодаря ви за помощта. Предполагам, че просто ще трябва да продължа да я търся. Може да си е тръгнала за вкъщи.
— Сега, като си помисля, струва ми се, че я чух да споменава, че много ще се радва отново да се върне у дома си, но нямам представа къде е домът й.
Коди го погледна с най-ослепителната си усмивка.
— Много ми помогнахте. Благодаря ви.
— Стаите ви са на втория етаж, двеста и десета и двеста и единадесета. Ако имате нужда от нещо, просто ни кажете.
Когато Коди се обърна към Люк и му подаде единия ключ, изражението й беше победоносно.
— Те имат преднина от един ден и са тръгнали към дома си — каза тя, облекчена от това, че се беше оказала права. Обикновено не се съмняваше в способностите си, но скептичното отношение на Люк и недоверието му към нея бяха поразклатили малко увереността й.
— Ню Орлийнс…
— Но никой на гарата не я позна по снимката.
— Това не означава нищо. Възможно е хората, с които си разговаряла, да са били в друга смяна, когато те двамата са се качили на влака. Кога е следващият влак за Галвестън?
— Утре сутринта, рано. Вече проверих разписанието.
— Тогава да вървим да си вземем билети.
— Те отидоха на гарата да купят билетите, но по обратния път към хотела Коди се сети, че трябваше да се отбие в някой магазин, за да си купи дрехи за това пътуване. Тя нямаше много багаж и отчаяно се нуждаеше от няколко различни костюма, ако искаше да се справи успешно с мисията си в Галвестън. Коди никога не тръгваше на издирване неподготвена.
— Люк, ако нямаш нищо против, искам да си купя някои неща, докато сме тук. Искаш ли да се срещнем по-късно за вечеря? — Коди се беше подготвила да чуе отказа му.
— Добре. Кога?
— Да се срещнем в седем. Така ще имам достатъчно време да си свърша работата. Довиждане.
Коди отиде в един магазин за дрехи. Време беше да се подготви за онова, което я чакаше в Галвестън. Час по-късно тя излезе от магазина с две нови рокли.
Върна се в хотелската си стая и си поръча вана. Когато й донесоха ваната, тя се отпусна доволно в топлата вода. Прекрасно беше да бъде отново самата себе си. Пред нощната масичка среса косата си, като със задоволство забеляза, че тя отново беше придобила обичайния си кестеняв цвят. Коди се вгледа в отражението си в огледалото, за да види дали приключенията й не я бяха променили, но единствената разлика, която успя да забележи, беше тъжната сянка около очите. Тя полегна, за да си почине, преди да слезе за вечеря. Тази вечер Коди искаше да бъде в най-добрата си форма.
Люк също бе спрял в един магазин на път за хотела, за да си купи някои дрехи. Той знаеше, че Коди беше права. Когато стигнеха в Галвестън трябваше да бъдат подготвени за всичко. Точно в седем, обръснат, изкъпан и облечен в чисто новия си костюм, Люк почука на вратата на Коди.
— Готова съм — каза тя, докато отваряше. Коди се изненада, когато го видя да стои пред вратата й по-красив от всякога. Костюмът сякаш го беше преобразил. Стрелецът беше изчезнал и на негово място се бе появил джентълменът. Тя не можа да се въздържи и му се усмихна.
Люк я беше зяпнал с удивление. Той не бе знаел какво трябва да очаква, но то определено не беше елегантната красавица, която стоеше сега пред него. Коди Джеймсън беше безмилостна, умна и боравеше отлично с револвера си. Жената пред него беше красива и женствена и реакцията му на присъствието й беше толкова силна, че той се ядоса на себе си.