— И с кого ще имам удоволствието да вечерям? — попита саркастично той. — Определено не със сестра Мери, а и косата ти не прилича на тази на Армита или на старицата.
Радостта на Коди, че го вижда, се изпари. Тя продължи да се усмихва, докато излизаше от стаята си и затваряше вратата след себе си.
— Ще вечеряш със същия човек, който винаги съм била. Преди не ме познаваше, а и сега нищо не се е променило.
Докато минаваше покрай него, лекият аромат на парфюма й погали обонянието му и желязното му самообладание отслабна малко. Люк я последва намръщено по стълбите към ресторанта.
Там имаше достатъчно свободни места и те се настаниха на една усамотена маса в дъното на залата. Поръчаха си и зачакаха да им донесат вечерята.
— Трябва да се качим на влака в шест сутринта. Ако са тръгнали за Ню Орлийнс, уверена съм, че ще искат да вземат кораб оттам — каза Коди, която възнамеряваше да говори само за работа. Сарказмът му отпреди няколко минути й беше напомнил ясно какво мислеше той за нея. Люк може и да си беше променил вида и да приличаше на джентълмен, но това не означаваше, че между тях нещо се бе променило.
— Ще бъда готов — отвърна той, като се опитваше да не гледа към скромното деколте на роклята й. То разкриваше само толкова плът, колкото беше необходимо на един мъж да разбере, че това беше една истинска жена, без да бъде предизвикателно или неприлично. Косата й беше прибрана назад и се спускаше по раменете й. Той си спомни колко красива му се бе струвала тази коса, когато тя бе играла ролята на сестра Мери. Люк усети горещината да се надига отново в него и си наложи да мисли само за Ел Диабло.
— А какво ще правим, ако ги изпуснем в Галвестън? Те имат повече от един ден преднина.
Коди бе мислила за същото.
— Просто ще продължим да ги търсим. Ще проследим връзката на семейство Хадли чак до Ню Орлийнс, ако е необходимо, и ще видим докъде води. Не можем да ги оставим да избягат след всичко, което сториха. Те нараниха твърде много невинни хора… разрушиха живота им. — Тя погледна към Люк, който седеше срещу нея, и изражението й беше изпълнено с мъка. — Когато си помисля как тя е лъгала Сара Грегъри… Никога досега не съм срещала толкова безсърдечен човек. Тя е накарала Сара да вярва, че е най-добрата й приятелка, а е убила мъжа й. Не мога да проумея това.
— И онова, което направи с Джак… — добави Люк. — Ще ги намерим — зарече се тържествено той, мислейки си за Хадли и бандата и всички жестокости, които те бяха извършили през времето, което беше прекарал с тях.
Коди забеляза промяната в него и едва не потръпна.
— Сега разбирам как си си спечелил репутацията на толкова смъртоносен стрелец. Точно сега определено изглеждаш опасен.
Люк й хвърли един поглед и пропъди мрачните мисли от съзнанието си. Той й се усмихна, но усмивката му не беше спокойна.
— Външният вид може да бъде доста измамен, нали, сестра Мери? Кажи ми, Коди, как започна да се занимаваш с това? Една жена като теб трябва да си стои у дома и да ражда деца.
— Жена като мен ли? Какво означава това, Люк? — попита в отговор тя и в очите й проблеснаха гневни искрици.
Реакцията й накара Люк да се намръщи, защото той не разбираше какво толкова бе казал, че да я обиди.
— Исках да кажа, че си много красива жена. Сигурно е имало мъже, които са искали да се оженят за теб. Не е необходимо да поемаш такива рискове и да излагаш живота си на опасност.
— Може би има такива мъже, но не съм имала време да ги намеря. Работя като ловец на глави, откакто навърших седемнадесет години.
Той беше изненадан и не можа да го скрие.
— Защо?
Тя му разказа за смъртта на баща си и как гражданите се бяха страхували да тръгнат по следите на виновника за убийството му.
— Всички мечти, които имах, бяха разбити. Някой трябваше да залови убиеца на баща ми и този някой бях аз. Първоначално не мислех за парите. Тръгнах след него, защото не можех да живея, знаейки, че убиецът на баща ми е на свобода. Но когато ми платиха, че го бях предала на властите, аз осъзнах, че това беше начин, с който можех да издържам семейството си.
— Ти имаш семейство?
— Брат ми Чарли и сестра ми Сузи. Майка ми почина при раждането на Сузи и сега леля ми Клара живее с нас и се грижи за тях, докато ме няма. А ти? Имаш ли семейство?
— Не. Всичките ми роднини умряха или бяха убити по време на войната. Джак ми е най-близкият човек. С него се срещнахме отново наскоро, след като дълго време не се бяхме виждали. Израснали сме заедно, но войната ни раздели.