— Нищо чудно, че той държеше да се увери, че ще те заловя жив. Когато ме нае, той ми каза само, че имал съмнения в твоята вина. Предполагам, че това беше неговият начин да ми каже, че си невинен, но като се има предвид отношението ми към престъпниците, които убиват представители на закона, не бях много склонна да се вслушам в думите му.
— Значи си мислила, че съм убиец?
Коди го погледна.
— Когато онази вечер пред палатката в Ел Трахар застана срещу Съли, аз си помислих, че си способен на всичко. Но не можех да разбера защо един хладнокръвен убиец може да бъде загрижен за безопасността на някаква проповедничка. За мен ти беше една загадка. След това, когато вече бяхме в лагера и аз се опитвах да намеря начин да се измъкна, с теб или без теб, положението стана още по-сложно.
— Наистина доста се усложни — съгласи се Люк и погледът му срещна нейния.
В този миг времето сякаш спря. Те се потопиха в спомените си за последната нощ, която бяха прекарали заедно в лагера на бандата. Коди не можеше да забрави горещината на целувката и допира му, а Люк отлично си спомняше колко прекрасно се бе чувствал, докато я беше прегръщал.
— И все още е такова — каза Коди.
Сервитьорът донесе храната им и магията на момента се изпари.
— Коди насочи вниманието си към храната. През останалото време те говориха само за Ел Диабло и обсъждаха плановете си за следващия ден. Тя си каза, че Люк никога не се беше интересувал истински от нея, че дори не я познаваше. Тази вечер той за първи път се бе поинтересувал от личния й живот.
Те бяха просто партньори в тази задача и нищо повече. Двамата щяха да открият Ел Диабло и да я заведат при Джак, след което всеки от тях щеше да тръгне по собствения си път.
Глава двадесет и седма
Коди започваше да се дразни. Тя се бе надявала да намерят Елизабет и Хадли преди Ню Орлийнс, но нещата не се развиваха според очакванията й. Тя току-що бе прекарала няколко часа, претърсвайки Галвестън, в опит да открие някаква следа от бегълците, но не бе успяла да научи нищо. Оставаше й само да се надява, че Люк се бе справил с по-голям успех от нея. Тръгна обратно към хотела, в който бяха отседнали. Вече беше проверила във всички фирми, които продаваха билети за корабите, с изключение на две, в които смяташе да отиде сега. Когато свършеше с тях, щеше да е изчерпала всички възможности.
Онова, което бе донесло толкова много успехи на Коди в работата й, беше нейната упоритост и сега трескавото й желание да залови двамата бегълци й пречеше да се откаже. Тя почти бе стигнала до фирмата за билети, когато го видя. Вратата на офиса се отвори и Хадли излезе на улицата.
На Коди й се наложи да го погледне за втори път, за да се увери, че е той. Хадли вече не приличаше на престъпник. Той беше облечен като за прием във висшето общество и изглеждаше като джентълмен. Ако не знаеше какъв е той в действителност, Коди сигурно щеше да бъде заблудена от вида му. За нейно щастие той погледна само веднъж към нея, преди да тръгне в противоположната посока.
Едва когато той се отдалечи, Коди осъзна, че беше затаила дъх. Отчаяно й се искаше да влезе във фирмата и да попита служителя колко билета беше купил Хадли, за да разбере кога имаха намерение да отплават, но тя знаеше, че по-важно беше да го проследи.
Коди тръгна безгрижно след него, като се държеше на безопасно разстояние, за да не може никой да заподозре, че наблюдаваше всяко негово движение. Когато той стигна до най-хубавия хотел в града и влезе в него, Коди не се изненада. От онова, което беше научила за Елизабет, тя очевидно обичаше да живее в разкош.
Все така безгрижно, тя го последва в хотела и остана да го гледа, докато той се качваше по стълбите. Коди успя да го проследи незабелязано до втория етаж и го видя да влиза в една врата по средата на коридора.
Прииска й се да извика от радост, но успя да се въздържи. Слезе във фоайето и отиде право на рецепцията.
— Искам да наема две стаи за довечера.
— Разбира се, госпожо. Моля, подпишете се тук. — Служителят побутна регистрационната книга към нея.
— Чудех се дали няма да бъде възможно да ми дадете стаи на втория етаж?
— Разбира се, там имаме няколко свободни.
След няколко минути Коди вече беше платила за стаите и държеше ключовете в ръка. Тя излезе от хотела, като полагаше огромни усилия да прикрие вълнението си. Единствената външна проява на възбудата й беше забързаната й крачка. Тя се усмихна, докато стискаше двата ключа в ръката си. Сега всичко беше въпрос само на време.
Коди стигна до хотела, в който бяха отседнали с Люк, и се качи до стаята му, но за свое разочарование откри, че той все още не се беше върнал. Тя използва времето, за да събере багажа си и да се приготви да се премести в другия хотел. Когато отседнеха там, от плячката им щяха да ги делят само няколко врати. Когато целият й багаж беше прибран, тя вече нямаше какво да прави и започна да крачи из стаята и да обмисля бъдещите си действия.