— Такава ми е работата, Люк. Винаги е било опасно. Затова и заплатата е толкова висока.
Споменаването на парите накара нещо в Люк да се втвърди.
— Тогава внимавай, за бога, и ако нещо се провали, просто извикай и аз ще дойда. Взе ли си револвера?
— Не. Джобовете на униформата не са достатъчно големи, но съм взела ножа си. — Тя потупа лявото си бедро, на което го беше прикрепила.
Люк й се усмихна.
— Трябваше да се досетя, че няма да тръгнеш невъоръжена.
Докато излизаше от стаята, Коди осъзна, че също се усмихваше. Приятно беше да знае, че тук имаше някой, който се тревожеше за нейната безопасност. Тя винаги бе можела да разчита на Дебнещия призрак, но той оставаше незабелязан и я наблюдаваше безмълвно. С Люк беше някак по-различно и странното беше, че на нея това й харесваше.
Коди си пое дълбоко дъх, за да се успокои, и се концентрира върху задачата си. Тя тръгна по коридора, спря пред вратата, през която бе влязъл Хадли, и почука леко. Когато и при второто почукване не получи никакъв отговор, тя извади от джоба на престилката си шперца, който носеше за такива случаи, и започна да обработва ключалката, докато не успя да я отключи. Влезе в стаята с поведението на прислужница, която бе готова да се заеме за работа, и започна огледа си.
Люк изчака една минута, след което излезе от стаята. Тръгна по коридора като човек, който възнамеряваше да излезе от хотела, но не изпускаше Коди от погледа си. Когато тя се вмъкна в стаята на Хадли, Люк въздъхна облекчено. Не му харесваше чувството, че не той контролира нещата. Не че Коди искаше от него да се чувства отговорен за нея. Съвсем не. Тя му беше показала достатъчно ясно, че можеше да се грижи сама за себе си и това й харесваше. Все пак той възнамеряваше да остане в коридора колкото можеше, без да предизвика подозрение.
В мига, в който влезе в стаята на Хадли, Коди видя, че имаше свързваща врата, която беше отворена. Беше намерила Елизабет!
— Прислужницата… — извика тя, за да се увери, че беше сама.
Когато никой не й отвърна, тя започна да претърсва методично помещението. Докато ровеше из нещата на Хадли, тя откри билетите, които той беше купил днес. Коди погледна датата и часа на отплаване. Двамата бегълци щяха да отпътуват късно на следващия ден, така че с Люк разполагаха с цяла нощ, за да ги заловят. Тя влезе безшумно в стаята на Елизабет и тъкмо щеше да започне да претърсва куфара й, когато вратата се отвори и Елизабет влезе вътре.
— Какво правиш тук? — попита Елизабет, ядосана, че беше намерила чужд човек в стаята си.
— Аз съм от прислугата, госпожо. Дойдох да почистя — излъга смело Коди.
— На мен не ми се струва да е много чисто — отбеляза Елизабет.
— Тъкмо щях да започна, но ако искате, мога да дойда по-късно.
— Изпразни си джобовете. Нямам доверие на хора, които са ровили из нещата ми.
— Нищо не съм взела! — каза Коди, като се стараеше да говори като възмутена прислужница.
— Не съм казала, че си взела нещо. Просто искам да се уверя. А сега направи каквото ти казах, ако не искаш да уведомя работодателя ти. — Елизабет се втренчи гневно в нея.
— Да, госпожо. Моля ви, не се оплаквайте от мен. Не искам да загазя. Просто си вършех работата. — Коди изпразни джобовете си, в които имаше само една носна кърпичка и ключът, който тя беше използвала, за да влезе.
— Добре. Можеш да си вървиш. Ела пак след половин час. Тогава няма да съм тук и можеш да си свършиш работата.
— Да, госпожо. — Коди излезе от стаята. За да се подсигури в случай, че другата жена я наблюдаваше, тя отиде до вратата на Люк и почука. — Прислужницата — обяви тя на висок глас.
Люк отвори вратата незабавно и почти я завлече в стаята си.
— Влизай. Чудех се кога ще се появиш — каза той достатъчно високо, за да бъде чут от всеки, който можеше да ги види. След това затвори вратата. — Това беше истинска лудост! — заяви той. Очевидно беше, че е ядосан. — Да не би да ти е омръзнал животът?
— За какво говориш?
— За това, че Ел Диабло те изненада в стаята си! Наблюдавах те и видях, че тя идва, но нямаше как да те предупредя, без тя да се досети, че нещо не е наред.
— Виж, Люк, точно за това използвам маскировка — каза нетърпеливо тя. — Досега да си ме виждал да се проваля?
— Не, но за всичко си има първи път! — отвърна той. — А аз не искам да ми тежиш на съвестта.
— Виж какво, Мейджърс, единствената причина за твоето присъствие тук е желанието на Джак. Нито имах нужда от теб, нито съм искала да идваш с мен. Предлагам ти или да започнеш да ми сътрудничиш, или да не ми се пречкаш. — Тонът й изключваше всякакъв спор по въпроса.
— А аз ти предлагам да спреш да поемаш толкова много рискове. Няма причина да се пъхаш сама между шамарите.