— Ако аз не го направя, кой друг?
— Аз!
— Ще изглеждаш доста смешно в роклята на прислужница — отвърна бързо тя.
Внезапно и двамата осъзнаха, че забележката й ги беше накарала да се разсмеят.
— Какво откри? — Люк осъзна, че колкото и да му беше неприятно, тя беше права — нейните методи винаги вършеха работа, а той наистина щеше да изглежда смешно в униформата на прислужница.
— Стаята на Елизабет е свързана с тази на Хадли. Намерих билетите им. Трябва да отпътуват за Ню Орлийнс късно утре. Каквото и да направим, трябва да го направим още тази нощ.
В този момент откъм коридора се чу почукване на някаква врата. Двамата долепиха уши до вратата на стаята си и бяха възнаградени, когато чуха гласа на Хадли.
— Направих резервации за вечеря за седем и половина в ресторанта на хотела.
— Добре — отвърна Елизабет. — Искам да си купя още някои неща днес следобед. Искаш ли да дойдеш с мен?
— Добре.
Коди и Люк чуха как вратата се затвори, след което гласовете заглъхнаха надолу по коридора. Коди и Люк се спогледаха.
— Ще ги заловим довечера.
— А какво ще правим дотогава? — попита нетърпеливо Люк, на когото му се искаше всичко вече да беше свършило.
— Мисля — каза замислено Коди, като гледаше Люк, — че ще слезем да вечеряме в ресторанта на хотела.
— Но Хадли ме познава. Ще ме разпознае още щом ме види.
Тя се усмихна загадъчно.
— Не и ако аз поработя над теб.
Какво си намислила?
— Аз също трябва да купя някои неща. Ако искаш, можеш да дойдеш с мен или да останеш тук.
— Мисля, че предпочитам да дойда с теб, въпреки че ще трябва да бъдем много внимателни. Не ми се иска да се озова лице в лице с Хадли по улиците на Галвестън. Срещата няма да бъде много приятна. — Люк сложи ръка върху дръжката на револвера си.
— Знам. Дай ми няколко минути да се преоблека и можем да тръгнем.
Люк я изчака в коридора и малко по-късно двамата излязоха от хотела. Час по-късно те се върнаха в хотела и Люк не изглеждаше твърде щастлив.
— Трябва да направим това, нали? — каза той.
— Можем да се вмъкнем в стаите им и да ги изчакаме там, но ако слезем да вечеряме по същото време, ще можем да видим колко ще изпият и да преценим колко забавени ще бъдат реакциите им. Жалко, че няма да мога да ги упоя. Щеше да ни бъде много по-лесно.
— Да ги упоиш? — попита изненадано Люк.
— Ти какво си мислиш, че имаше в уискито ти през нощта, в която убих Съли?
Очите му се разшириха от изненада.
— Нищо чудно, че постоянно ме подканваше да пийна малко и да се отпусна.
Коди се усмихна невинно.
— Дебнещия призрак беше готов да ми помогне да те измъкна през прозореца, когато заспеше. Но нещата не се развиха според плана ми.
Люк само поклати глава.
— Радвам се, че не бях в настроение да пия.
— Като си помисля, аз също се радвам. Ако ти лежеше в безсъзнание, когато Съли нахълта в стаята ми, бандата може би щеше да ме разкрие, а ти щеше да бъдеш убит.
— Може би трябва съвсем да се откажа от пиенето.
— Не знам някой да е умрял от въздържание.
— Да, но понякога животът е много по-интересен, ако човек не се въздържа. — Той я погледна в очите.
Коди усети горещината на погледа му да прониква до дълбините на душата й, но успя да й устои.
— Имаме работа — каза тя.
Глава двадесет и осма
Когато Коди свърши с него, Люк беше с посивяла коса, имаше мустаци и изглеждаше с двадесет и пет години по-стар. Тя се отдръпна, огледа творението си и кимна доволно.
— Не мисля, че Хадли би те познал в този вид — каза тя, горда от постижението си.
— Дай да се огледам. — Люк се извъртя в стола, на който седеше, и се огледа в огледалото над нощната масичка.
— Е? Какво мислиш? — попита Коди.
Люк се бе втренчил в странното отражение в огледалото и не й отговори веднага. Най-сетне единственото, което успя да каже, беше:
— По дяволите!
— Това похвала ли е, или неодобрение?
Той я погледна и тя забеляза някакво странно изражение на лицето му. Тъга и болка изпълваха очите му.
— Какво има?
— Нищо.
— Нищо?
Люк я погледна отново.
— Изглеждам така, както си спомням баща си.
— Това е добре, нали? Той как се казваше? И какво стана с него?
— По време на войната бяхме разделени. Около шест месеца по-късно научих, че баща ми и брат ми Дан са били убити. Мисля, че са загинали при Гетисбърг, но не съм сигурен.
— Съжалявам.
— И аз също. Той беше добър човек, Дан също. Не минава ден, без да си спомня за тях. С баща ми се опитахме да попречим на Дан да се запише доброволец, но той настоя и нямаше как да го спрем.