— Я виж ти — изръмжа Хадли. — Значи се срещаме отново, Люк Мейджърс.
— Точно на това се надявах — подкачи го нарочно Люк.
— О, така ли? Значи си очаквал с нетърпение следващата ни среща? — бандитът се изсмя. — Трябва да ти кажа, че сега, когато тя вече е факт, аз се забавлявам неимоверно. Трябва да ти призная обаче, че си много добър, въпреки че, както изглежда, аз съм по-добър от теб.
— Не бих разчитал на това. Все още мога да те застрелям. — Люк стоеше в рамката на вратата с насочен към Хадли револвер. — Просто я пусни.
— Не мисля, че ще направя това. Хвърли оръжието си и свали белезниците на сестра ми.
— Не. — Люк вдигна бавно ударника на револвера си. — Вас двамата ви търсят живи или мъртви и ние ще ви предадем на властите.
— Друг път! — избухна Елизабет, вбесена от нерешителността на брат си. — Стига глупости, Хадли! Застреляй го!
С едно рязко движение тя се хвърли към нощната си масичка и събори на земята газената лампа, която стоеше на нея. Газта се разля по пода и пламъците се плъзнаха към Люк. Хадли вдигна револвера си, за да стреля по Люк в мига, в който стрелецът се хвърли напред, но Коди заби лакът в стомаха му и отклони ръката му. Хватката на Хадли се отпусна достатъчно, за да й позволи да се откъсне от него и да отскочи встрани точно когато Люк изстреля фаталния куршум, който се заби в гърдите на бандита. Хадли бе отхвърлен назад към стената и падна тежко на пода.
— Убийци! — извика Елизабет. — Вие го убихте! Застреляхте брат ми!
Коди не си губи времето с нея, а сграбчи завивката от леглото й и я хвърли върху пламъците. След около минута огънят беше загасен.
В коридора се чуха гласове, след което някой заудря по вратата.
— Отворете!
Люк отиде до вратата и я отвори.
— Вървете да извикате шерифа. Тук има проблеми.
Мъжът, който стоеше пред него, изглеждаше шокиран от вида на Люк, който все още не беше прибрал оръжието си. Той забеляза трупа в стаята, но бързо изтича да повика шерифа.
Елизабет все още крещеше на Люк и Коди.
— Ще ми платите за това! Ще ви видя как се пържите в ада за онова, което сторихте!
Люк се обърна към нея с каменно изражение.
— Може наистина да се видим в ада, но добрата новина е, че ти ще отидеш там преди мен. А сега млъкни, защото ме изкушаваш да направя с теб същото, което направих с брат ти.
Погледът на Елизабет бе изпълнен с омраза, но тя знаеше, че Люк Мейджърс е убиец. Докато беше жива, все можеше да измисли някакъв начин да се измъкне. Тя не плачеше често, но докато гледаше трупа на брат си, очите й се изпълниха със сълзи. Той бе до нея през целия й живот, а сега беше мъртъв. Елизабет щеше да се опита да отмъсти за смъртта му, та дори ако това беше последното нещо, което щеше да направи през живота си.
Няколко секунди по-късно се появи управителят на хотела и Люк излезе в коридора, за да му обясни какво се беше случило.
— Какво става тук? — попита шерифът, който се появи тичешком в коридора.
— Тези двамата са водачите на бандата на Ел Диабло, която действа на запад близо до Дел Фуего — обясни Люк, докато вадеше обявите за издирване. — Търсят ги за убийство и за обир на банка и ние ги заловихме.
— Жена? Сигурни ли сте?
— Напълно — отвърна Коди и се приближи до тях. Тя беше уверена, че Елизабет не можеше да й избяга. — Казвам се Коди Джеймсън, а това е партньорът ми Люк Мейджърс. Смятаме да ги върнем в Дел Фуего. Ще тръгнем рано сутринта.
Шерифът прочете внимателно обявите и видя, че са истински.
— Мога ли да ви помогна с нещо?
— Ще може ли да ни заемете една килия, в която да заключим жената за тази нощ? Мъжът има нужда само от гробар.
— Мога да ви помогна и за двете.
— Оценяваме това — каза Коди.
— Отивам да взема Елизабет — каза Люк.
— Ще ти помогна.
Тя тръгна с него, тъй като изобщо не вярваше на Ел Диабло. Двамата я освободиха от леглото, след което оковаха ръцете й и я изведоха от стаята. Елизабет мълчеше през цялото време. Те бяха очаквали тя да продължи да ги ругае, но това не се случи.
Малко по-късно трупът на Хадли бе отнесен при гробаря, за да бъде подготвен за обратния път към Дел Фуего, а Елизабет беше заключена в килията в затвора.
Докато излизаха от затвора, двамата се обърнаха и хвърлиха един поглед назад и видяха Елизабет да стои на вратата на килията си и да ги наблюдава. Тя изобщо не изглеждаше уплашена. Напротив, изражението й беше лукаво и насмешливо. Когато видя, че я гледат, тя им се усмихна лъчезарно.