Той си каза, че не можеше да направи това.
— Лека нощ, Коди.
Той понечи да си тръгне, преди магията да беше отслабила волята му.
— Люк?
Той се обърна.
— Благодаря ти.
— За какво?
— За всичко. За това, че ме защити, когато бях сестра Мери. За това, че ме взе със себе си, когато бях Армита. За това, че ми помогна да намеря Ел Диабло…
Тя бе направила две крачки към него и това го срази окончателно. Люк се върна при нея и я прегърна. Той я притисна силно към себе си, устата му се впи в нейната в страстна целувка.
Светът сякаш се завъртя около него, докато я целуваше. Някак си те успяха да намерят вратата, да я затворят и заключат зад себе си. Най-сетне двамата останаха сами. Те захвърлиха дрехите из цялата стая в нуждата си да се докосват и да бъдат заедно. Когато най-накрая паднаха върху леглото, всичко друго изгуби значение. Останаха само нуждата и чувствата. Сякаш в просъница Люк я чу да му казва: „Обичам те, Люк.“
Но миг по-късно той забрави за това. Остана само радостта от сливането им. Нежно и същевременно страстно. Поглъщащо и едновременно даващо. Те се обичаха.
Беше късно през нощта, когато те най-сетне заспаха изтощени. Вкопчени един в друг, те сякаш искаха да задържат щастието, което бяха почувствали макар и за малко.
Коди се събуди един час преди разсъмване. Люк спеше спокойно до нея. Тя се измъкна внимателно от леглото и се загледа през прозореца.
Сълзи започнаха да се стичат по бузите му, но тя не посегна да ги избърше. Обичаше Люк с цялото си сърце, но той не я обичаше. Коди се беше надявала, че миналата нощ ще разруши бариерата, която той беше издигнал между тях. Надявала се беше, че като му каже, че го обича, ще докосне сърцето му. Но надеждите й се бяха оказали напразни.
Болката беше ужасна. Коди бе знаела отдавна, че Мейджърс е опасен човек, но никога не бе предполагала колко опасен може да бъде. Никога не бе мислила, че той може да разбие сърцето й по такъв начин.
Коди се облече безшумно и събра багажа си. След това седна пред нощната масичка и написа кратка бележка. Тя остави бележката така, че Люк нямаше как да не я забележи, и се обърна, за да го погледне за последен път. Никога нямаше да го забрави. Щеше да го обича до края на живота си.
Забравила за болката в душата си, Коди излезе от стаята, като заключи вратата след себе си. Тя взе коня си от конюшнята, отби се в затвора да остави една бележка за Нейт и се отправи към дома си. Време беше да се прибере.
Люк се събуди малко след зазоряване и незабавно протегна ръка към Коди. Когато напипа празно пространство, очите му се отвориха широко и той седна в леглото и се огледа. Необходимо му беше известно време, за да осъзнае, че тя си бе тръгнала. Тогава забеляза бележката.
Люк скочи от леглото, сграбчи листа и се зачете.
Скъпи Люк,
Сега осъзнавам, че между нас няма да се получи нищо. Ние сме твърде различни. Моля те, отведи Елизабет в Дел Фуего и вземи наградата. Задръж я цялата. Желая ти много щастие.
Той смачка бележката и кокалчетата на ръката му побеляха от усилието. Тя си бе тръгнала. Просто така, посред нощ. Сигурно беше осъзнала, че той не можеше да й предложи живота, който тя търсеше.
Силна болка прониза Люк, но той я отблъсна. Така беше по-добре. Той и без това бе имал намерение да изостави Коди в Дел Фуего. Трябваше да се чувства облекчен, че всичко бе свършило.
Той хвърли бележката в кошчето за боклук и започна да се облича. Няколко минути по-късно Люк вече вървеше към затвора.
Глава тридесета
Фред вдигна поглед, когато двамата мъже влязоха в кабинета му.
— Мога ли да ви помогна с нещо?
— Барманът в кръчмата каза, че можете — отвърна по-младият.
— И с какво? — Шерифът огледа внимателно двамата посетители.
Те изглеждаха почтени и сякаш идваха отдалеч.
— Опитваме се да намерим един човек и ако се съди по думите на бармана, изглежда, че се приближаваме към целта си.
— И кой е този човек?
Двамата непознати се спогледаха, след което по-възрастният отговори:
— Люк Мейджърс.
Фред ги погледна сериозно.
— Наградата за Мейджърс беше отменена. Можете да продължите по пътя си. Той вече не се издирва.
— Не и от закона.
— От никого.
— Ние обаче го издирваме.
— Защо?
— Защото е мой син — отвърна Чарлз Мейджърс.
Люк взе Елизабет от затвора, настани я до себе си на седалката на каруцата и подкара конете към Дел Фуего. Пътуването нямаше да бъде приятно. Трябваше да я наблюдава постоянно, а това не беше никак лесно. Не можеше да си позволи да намали бдителността си или да подцени затворничката. Ако го направеше, щеше да загине. В това Люк не се съмняваше.