— Изведете го оттук — нареди ядосан Фред. — И, Джонатан, внимавай с тази проклетия!
Банкерът се усмихваше, докато напускаше затвора.
Край него мина лекарят.
— Не бързай, докторе. Тя е мъртва.
Тълпата навън научи новината и по улицата се разнесоха радостни възгласи. Бандата на Ел Диабло беше разбита и вече нямаше да тероризира околността.
Лекарят бързо потвърди онова, което всички вече знаеха. Ел Диабло беше мъртва. Тялото й беше отнесено при погребалния агент.
Когато тълпата се разпръсна, Джак се обърна към Фред.
— Какво ще правиш със Сара?
— Тя все още седеше на стола и не помръдваше.
— Не знам. Предполагам, че ще трябва да се яви на разпит при съдията, но той ще дойде чак след две седмици. Засега мисля, че ще я оставим да се прибере у дома си. Тя не заплашва никого.
Джак и Люк знаеха, че Халоуей е прав. Фред помогна на Сара да се изправи и я изведе от кабинета си.
Преди да излезе, Сара погледна назад към Люк.
— Благодаря ви, че я намерихте и я върнахте тук.
Той кимна.
Джак поклати уморено глава, докато ги наблюдаваше да се отдалечават.
— Искаш ли да ме изчакаш тук, или ще дойдеш е мен за парите си?
— Ще дойда с теб и след това тръгваме веднага за ранчото. Изглежда, че работата ни тук приключи. — Люк имаше предвид Ел Диабло, Хадли и Коди.
— Точно така.
Малко по-късно те яздеха на път за „Тройката“.
— Е, какво е да работиш с известната Коди Джеймсън?
— Предизвикателно. Тя е умна, много умна. Знаеше ли, че баща й е бил шериф, преди да го убият?
— Не, но вероятно това е причината тя да си върши толкова успешно работата.
Люк му разказа за всичко — е, почти всичко.
— Тя защо не дойде с теб тук? Надявах се да я видя отново.
— Не ми каза. Предполагам, че просто искаше да се прибере у дома си.
— Е, ти също се прибираш у дома си. Отдавна не ти се е случвало, нали?
— И още дълго няма да ми се случи.
— Защо? За какво говориш? Данъците ти са платени. Имаш сто долара, с които ще закърпиш положението, докато ранчото не започне да ти носи доходи. Не е зле.
— Ще го продам.
— Какво? — Джак беше толкова изненадан, че дръпна юздите и спря коня си. Той се втренчи в приятеля си, сякаш мислеше, че е полудял.
— Продавам „Тройката“ на онзи, който я пожелае, и се махам оттук. — Джак се усмихна със съжаление. — Най-накрая приех факта, че не мога да се върна към времето на младостта ни. Тези дни отминаха безвъзвратно и никога вече няма да се върнат.
— Грешиш. — Джак подкара отново коня си, тъй като знаеше, че онова, което можеше да промени решението на Люк, се намираше в този момент в ранчото.
— Не греша. Напускам Тексас. Може би ще замина за Аризона.
— Не си събирай багажа все още.
— Защо? Нищо не може да промени решението ми.
— Не бъди толкова сигурен.
— За какво говориш? Достатъчно дълго обмислям това.
— Да, но докато си вземал решението си, не си мислил за никого другиго.
— За никого другиго ли? — Люк погледна приятеля си и се зачуди дали Джак не беше узнал някак за чувствата му към Коди. Но Джак гледаше към ранчото и сочеше към няколкото чужди коне в корала.
— В дома ти те чакат гости, Люк.
— За какво говориш? Люк проследи погледа на рейнджъра и се намръщи. — Кой е там, освен Джеси?
— Иди да разбереш сам. — Джак се усмихваше загадъчно и това объркваше Люк.
Той пришпори коня си и тръгна в галоп напред, оставяйки Джак да го последва. Люк не знаеше какво го очакваше, но имаше предчувствието, че то беше нещо специално… много специално.
Когато той приближи към къщата, Джеси излезе и застана пред вратата придружен от двама мъже, които Джак не можеше да разпознае толкова отдалеч. Люк спря коня си пред тях и се втренчи в тримата души, които стояха на верандата, сякаш не можеше да повярва на очите си.
— Добре дошъл у дома, синко — каза Чарлз Мейджърс.
Глава тридесет и първа
Люк скочи от седлото и изтича до баща си. Двамата се прегърнаха, без да прикриват сълзите си.
— Вие сте живи! — беше единственото, което Люк успя да каже.
— И ти също! — добави Чарлз с пресипнал глас. — Страхувах се, че никога няма да те намерим… никога повече няма да те видим.
Люк огледа баща си. Мустаците и косата му бяха побелели, но иначе той си беше все същият.
— Здрасти, Люк — каза Дан и се приближи до брат си. Люк го огледа внимателно. Когато се бяха видели за последен път, Дан бе още момче. Сега брат му беше вече мъж, закоравял от годините на изпитания. Люк видя себе си в Дан — висок, тъмнокос, със същите сини очи. Семейната прилика не можеше да бъде отречена.