Люк се хвърли с всички сили в работата в ранчото. Той ставаше по тъмно всяка сутрин и работеше до късно вечерта. Сега имаше мечта, бъдеще заедно с баща си и брат си. Той щеше да направи полетата отново плодородни, щеше да отглежда коне и добитък и да види отново живота откъм добрата му страна. Дори бе забелязал, че хората се държаха с него по различен начин, когато ходеше в града за провизии. Фред се беше погрижил всички да разберат, че Люк е невинен, и хората малко по малко започнаха да се сприятеляват с него. Животът му отново имаше някакъв смисъл.
Дните се превърнаха в седмици, седмиците в месеци.
Но колкото и неуморно да работеше Люк, нощите му не бяха спокойни. Много пъти се будеше рано сутринта задъхан и запотен след поредния сън за Коди. Сънищата му бяха смесица от образите на сестра Мери, Армита и Коди. В съня му тя го преследваше, залавяше и обичаше и той се събуждаше, като се питаше как бе направил глупостта да я остави да си тръгне. Често Дан се будеше и излизаше, за да намери Люк вече облечен да седи на верандата и да наблюдава изгрева на слънцето.
Люк често се сещаше за вечерта в Галвестън, когато Хадли бе насочил оръжието си към Коди. Ако тогава с нея се бе случило нещо, той нямаше да намери покой, докато Хадли не бъдеше убит или той самият не умреше в опита си да отмъсти за нея. Люк обичаше Коди.
Като се връщаше обратно в годините, той осъзнаваше, че любовта му към Клариса бе жалко подобие на чувствата, които изпитваше към Коди. Любовта му към Коди беше дълбока и силна. Тя не бе отслабнала дори сега, когато двамата бяха разделени; напротив, беше станала още по-силна. Люк все още я желаеше. Тя му липсваше и той не знаеше какво да направи.
Люк я беше оставил да си тръгне, защото бе смятал, че не може да й предложи почтен живот. Но сега, когато баща му и брат му бяха до него, вече не се налагаше да напуска града. Можеха да се заселят тук. Можеха да имат щастлив живот.
Въпреки това той се колебаеше. Коди го беше напуснала през онази нощ в Сан Антонио. Люк беше убеден, че думите, че го обича, които беше прошепнала в тъмнината, не бяха истина.
Късно един следобед Люк поправяше оградата, когато забеляза някакъв ездач да се приближава. Той остави работата си и тръгна да посрещне посетителя, който се оказа Фред Халоуей.
— Радвам се да те видя, Люк — поздрави го шерифът.
— Какво те води насам?
— Имам нещо за теб. Мислех, че искаш да го получиш веднага — каза той и му подаде някакъв плик.
Люк го отвори и откри, че той беше пълен с пари.
— За какво е това?
— Тук имам едно писмо от Коди Джеймсън. Тя ми изпраща парите с молбата да ти ги предам. Очевидно това е половината от наградата за залавянето на Елизабет и Хадли.
Люк отвори писмото и го прочете.
Уважаеми шериф Халоуей,
Моля, погрижете се Люк Мейджърс да получи своя дял от наградата. Той си го заслужи.
— Тук има повече от хиляда долара. Затова реших, че ще бъде най-добре да ти го предам лично.
Люк го погледна с удивление. Той бе пожелал цялата сума да бъде изпратена на Коди, защото не беше искал парите. Сега тя ги делеше с него.
— Благодаря, Фред. Оценявам жеста ти.
— Надявам се да ти свършат работа.
— Искаш ли да останеш за вечеря?
— Нямам нищо против.
По време на вечерята Халоуей засипа Чарлз и Дан с възхвали на способностите на Коди, които беше чул от Джак.
— Как така никога не си ни разказвал за това? — попита Чарлз, като оглеждаше внимателно сина си.
— Нямаше много за разказване.
— Смяташ, че не си струва да се говори за способността на Джеймсън да се преобразява толкова успешно?
— И колко пъти те е измамила? — попита през смях Дан.
— Три — отвърна Люк и се ухили.
— Мисля, че ще ми бъде приятно някой ден да се запозная с тази жена.
— И на мен — добави Чарлз.
Без да каже нищо, Люк стана, излезе навън и се загледа в далечината. Слънцето залязваше и небосклонът на запад беше огрян в розово-червено. Гледката беше красива, но въпреки красотата на ранчото и радостта от това, че отново беше намерил семейството си, Люк усещаше, че нещо му липсва. Имаше само един начин да поправи това.
— Обичаш ли я, синко? — попита тихо баща му, който беше застанал зад него.
— Да, но никога не съм й го казвал. — Той въздъхна.
— Не мислиш ли, че е крайно време да й го кажеш?
Люк остана загледан в небето дълго преди да му отговори.
— Да, мисля, че вече е време. Ще се оправите ли с Дан и Джеси?
Чарлз се усмихна.
— Люк, ако наистина я обичаш, върви при нея. Доведи я у дома.