Коди потръпна и мислено се помоли Дебнещия призрак да е добре.
— Опитвах се само да му посоча божия път. Защо той толкова силно иска да ме нарани?
— Защо злите хора вършат злите си дела? — Той сви рамене. — Ти си тази, която се занимава със спасението на душите. Ако успееш да спасиш неговата, обзалагам се, че мястото ти в рая е гарантирано.
— Не можеш ли просто да ме оставиш някъде? Ще се скрия, докато той си тръгне.
— Няма да се откаже толкова лесно. Упорит е като… няма значение. — Люк спря навреме, преди да беше употребил дума, която можеше да се окаже твърде силна за нежния характер на проповедничката. — Казано накратко, сестра Мери, ти си в най-голяма безопасност, докато си с мен.
— Но аз не искам да бъда с теб! — възрази тя.
Люк започваше да се дразни. Той просто се опитваше да направи едно добро дело.
— Виж, госпожо, ти също не си точно мой тип. Аз обичам жените ми да са млади, красиви и забавни. Твоята чест определено не е застрашена. Но ако искаш да останеш жива, по-добре прави онова, което ти казвам.
— Моля ви да не използвате такъв груб език, когато говорите с мен, господине. Мръсните думи са признак на нисък интелект.
— Чуй ме, жено. Ако грубият език беше единствената ти грижа в момента, щеше да ти бъде много добре. Не мога да повярвам, че си мислила, че един индианец ще успее да те опази в такъв град. Няма начин един-единствен човек да те защити от бандата на Ел Диабло.
— И мислиш, че ти ще можеш, така ли? — тросна се тя.
— Аз съм един от тях.
Думите му я накараха да зяпне и тя се обърна, за да го погледне.
— Ако си един от тях, защо тогава се опитваш да ме защитиш? Няма ли да се обърнат срещу теб за това, че си ми помогнал?
— Изправял съм се и срещу по-лоши хора от тях, и не ми е било нито лесно, нито приятно.
— Но…
— Ако искаш да останеш жива, недей да мърдаш — нареди й Люк и я притисна отново плътно към себе си. Той усети съпротивата, която се надигна в нея, и се усмихна на себе си. Сестра Мери беше борбена жена.
— Оценявам кавалерството и любезността, които проявявате към мен, господин Мейджърс.
— Люк.
— Люк. Но къде ме водиш? — попита тя, като нарочно се държеше колкото може по-изправена, за да не й се налага да се обляга на него, докато яздеха. Не й беше удобно, но удобството беше последното нещо, за което можеше да мисли в момента. Коди не можеше да си позволи да се отпусне — нито сега, нито вероятно в продължение на доста време.
— Далеч от Ел Трахар — отвърна уклончиво Люк. — Искам да бъдеш на място, където той няма да опита нищо.
— И какво е това място?
— Ще видиш.
— Колко дълго ще ме държиш твоя пленница?
— Ако ми зададеш още един въпрос, ще те захвърля веднага и ще те оставя на Съли. Ясно ли е? — На Люк му беше писнало. Как така се беше оказал бавачка на някаква пътуваща проповедничка беше нещо, за което не желаеше да мисли. Искаше само да узнае самоличността на Ел Диабло и да се разкара от това дяволско място.
Последното нещо, което му трябваше, беше тази дребна праведничка да обърка плановете му. Той беше сигурен, че за главата му вече беше обявена награда, и искаше да сложи край на това, преди някой да сложеше край на живота му. Трябваше да открие информацията, която търсеше, да напусне бандата и да се върне при Джак.
Коди беше ядосана, но ядът й беше насочен най-вече към самата нея. Ако не беше раздразнила Съли в кръчмата, всичко щеше да бъде наред. Люк Мейджърс се беше оказал в Ел Трахар и досега тя вече щеше да го е заловила. Но сега беше твърде късно да съжалява. Това бяха картите, които й бяха раздадени, и тя трябваше да ги изиграе възможно най-добре.
Коди трябваше да признае, че по някакъв странен начин чувстваше, че беше получила онова, което бе искала. Люк Мейджърс беше насаме с нея. Но дори ако й се удадеше възможност и тя успееше да го повали в безсъзнание и да го завърже без помощта на Дебнещия призрак, нямаше да бъде в състояние да го премести. Пък и ако се изключеше библията, всичките й вещи бяха останали в каруцата. Засега трябваше да продължи да играе ролята на сестра Мери. Тази мисъл не й беше приятна, но залогът беше твърде голяма сума пари.
Тя се подготви мислено за предизвикателствата, пред които й предстоеше да се изправи, и продължи да се държи далеч от тялото на Люк. Трябваше да признае, че фактът, че него го беше грижа какво щеше да се случи с нея, я изненадваше и докато я държеше притисната здраво към седлото, хватката му не беше похотлива нито болезнена. Предвид положението, в което се намираше, той явно беше загрижен за нея и Коди мислеше, че това е доста озадачаващо за мъж с неговата репутация.