Повечето от тях се обръщаха с гръб, без да й кажат нищо, и тя беше доволна. Колкото по-малко внимание й обръщаха, толкова по-лесно щеше да успее да разучи околността, без някой да се досети какво беше намислила. Обикновено Дебнещия призрак й помагаше в това. Когато си спомни за приятеля си, тя се помоли мислено той да не бе ранен сериозно.
През всичките четири години, откакто се занимаваше с издирване и залавяне на престъпници, за които беше обявена награда, Коди винаги бе знаела, че Дебнещия призрак е наблизо и я наблюдава и пази мълчаливо. Сега за първи път тя беше съвсем сама и това беше малко изнервящо. Не че тя не беше уверена в способностите си. Баща й я беше възпитал добре преди смъртта си и Коди знаеше, че е добра в работата си. Тя просто не беше свикнала да работи съвсем сама и мисълта, че можеше да разчита единствено на себе си, я плашеше.
— Добро утро, Люк — каза тя, когато го намери да оглежда някакъв кон. — Красив ден, нали?
— Добро утро — изръмжа Люк, изненадан, че тя го беше потърсила и че беше в такова добро настроение. — Мислех, че ще останеш в къщата, докато се върна.
— О, не. Тук има толкова много работа за една проповедничка, че не мога да си позволя да мързелувам. Някога виждал ли си друго място, което повече да се е нуждаело от божията помощ? — попита тя и се огледа.
— Да, виждал съм — отвърна той, без да вдига очи към нея.
— Наистина ли? Ако е било по-лошо от това, сигурно е било ад на земята. И кое е това място?
— Югът, сестра Мери. И по-точно Джорджия в края на войната. — Гласът му беше безизразен.
Коди беше изненадана от отговора му. Беше очаквала да й спомене някоя друга адска дупка, в която се криеха хора извън закона.
— Оттам ли си?
— Бях, но вече не съм от никъде.
Тя замълча за няколко секунди, объркана от остротата на отговора му.
— Съжалявам.
— За какво?
— За онова, което ти е причинило толкова болка.
— За да те боли, трябва да те интересува, а повярвай ми, сестро Мери, вече няма много неща, от които да се интересувам.
— Това е очевидно. Защо иначе ще си тук, с тази банда? Може би божественото провидение ме е изпратило в Ел Трахар, за да спася душата ти — каза тя с престорено замислено изражение.
— Нямам нужда от нищо, сестро, най-малкото пък от твоето „спасение“ — изръмжа той, като се питаше дали тя спираше да говори за спасението на душите единствено докато спеше. Ако това беше така, трябваше да я подкани да подремне малко.
— Разбира се, че имаш. Я се погледни какъв живот водиш само! Ти си крадец, вероятно и убиец, ако се съди по компанията, в която се движиш. Ако това не е достатъчно доказателство, че имаш нужда от спасение, не знам какво доказателство ти трябва. — Тя замълча, сякаш току-що й беше хрумнала някаква страхотна идея. — А може би съм била изпратена да избавя не само теб, но и цялата банда. — Този път Коди си позволи да се усмихне широко.
— Ако цениш живота си и искаш да го запазиш, бих те посъветвал да внимаваш какво правиш, докато си тук. Последното нещо, което ми трябва, е да започнеш да създаваш неприятности.
— Но как може проповядването на добрата новина да създаде неприятности?
Люк изстена от раздразнение.
— Това не са ти обикновени граждани, които жадуват за опрощение на греховете си. Тези хора тук вероятно по-скоро ще те застрелят, отколкото да слушат лекциите ти за злото, което вършат.
— Повечето грешници са такива. Те са убедени в правотата си и че няма значение какво ще се случи в следващия им живот. Затова ние сме призвани да им отворим очите за истината. Това е наш дълг. Ако искаме нашите души да отидат в рая, ние трябва да посочим на тези нещастни души правилния път. Онези, които никога не са чували божието слово, трябва да бъдат съжалявани и обичани, защото те все още могат да се обърнат към бога и да бъдат спасени. Такива като теб, които са били възпитани с божието слово и знаят за безмерната му любов, но са избрали да го отхвърлят, са най-трудни за връщане в лоното му. Вие, господине, ще бъдете голямо предизвикателство за мен.
— Сестра Мери. — Люк спря работата си и се обърна с мрачно изражение към нея. — Можеш да си проповядваш каквото искаш, но при мен само ще си загубиш времето. Аз се отказах да моля бог за помощ преди много време. Тогава той не ми помогна и аз не виждам причина да е променил отношението си през всичките тези години. Затова трябва да ми повярваш, когато ти казвам, че не си струва да ме спасяваш.
— Не е възможно наистина да мислиш това! Всички си имат добрите страни. Понякога, както при теб, просто е малко по-трудно тези добри страни да бъдат намерени. Но не се притеснявай, аз ще намеря твоите добри страни. Виж само какво направи за мен, като ме доведе тук. Уверена съм, че тогава си мислил, че извършваш добро дело. Сърцето ти е било там, където трябва, независимо колко много се опитваш да отречеш това — завърши убедено тя.