— С всяка измината минута все повече започвам да съжалявам за това свое решение.
— Добре, Люк. Ще бъда като песъчинка в мида. Ще продължа да те изпитвам непрестанно, докато не се превърнеш в безценна перла.
Буреносният му поглед й показа, че бе отишла твърде далеч за момента. Време беше да промени темата.
— Гладна съм — призна тя. — Успях да получа малко кафе, но Хуана ми каза, че не е останало нищо за ядене.
Люк изглеждаше изненадан. Всеки път, когато бе искал храна от Хуана, тя винаги бе успявала да му намери.
— Ела, ще отидем да видим какво мога да ти намеря.
— Благодаря.
Люк привърши с работата си по коня и двамата тръгнаха обратно към селото.
— Тук е основно правило, че всеки помага да се свърши необходимата работа. Ще се наложи да работиш, за да си изкарваш прехраната.
— Разбира се, с удоволствие ще правя богослужения за всички, които изявят желание да ги посещават.
— Не съм сигурен, че по този начин ще успееш да си спечелиш много приятели или да си заслужиш храната. Ако имаш поне малко ум в главата си, ще си мълчиш и ще стоиш настрани от всички. Една жена трябва да бъде гледана, а не чувана.
— Мислех, че това се отнася за децата.
— Отнася се и за теб — настоя той, когато двамата стигнаха до дома му. — Ще се върна след малко.
Изоставена по този начин, Коди се обърна безмълвно и влезе в къщата. На пръв поглед изглеждаше, че тя покорно изпълнява нареждането му, но истината беше, че беше успяла да огледа околността и вече познаваше идеално терена. Нямаше заден изход. Единственият начин да се влезе или излезе в лагера беше през главния вход. Стените на каньона бяха толкова стръмни, че всеки представител на закона, който се опиташе да се изкачи по тях, щеше да стане лесна мишена за пушките на бандитите.
Известно време Коди остана да крачи напред-назад из стаята, след което излезе навън и седна на сянка. Мястото беше добър наблюдателен пункт, от който тя можеше да вижда почти всичко, което ставаше в лагера. Трябваше да запомни местоположението на всички къщи и броя на хората. Всяка подробност беше важна. Ако пропуснеше нещо дребно, то можеше да се окаже фатално.
Люк се върна след малко с една тортиля, пълна с някакво месо. Коди си помисли дали да не го попита какво беше съдържанието на тортилята, но реши, че беше по-добре да не знае. Благодарение на Люк нямаше да й се наложи да умре от глад — поне не днес.
— Къде са Съли и останалите? — попита тя; Джийн й беше казал, че бяха заминали, но не беше споменал къде.
— Ще отсъстват от лагера няколко дни — отвърна уклончиво Люк.
Тя се усмихна.
— Радвам се, че ги няма, но защо не си тръгнал с тях?
— Опитваш се да се отървеш от мен, така ли? Останах, за да се погрижа за теб — излъга я той, раздразнен от мисълта, че останалите сигурно бяха отишли на среща с Ел Диабло, а той не беше с тях.
— Недей да стоиш тук заради мен. Всъщност, след като Съли го няма, можеш просто да ми дадеш един кон и да ме оставиш да си тръгна. Няма нужда повече да ме защитаваш.
Люк я погледна и се зачуди на наивността й. Сега Съли може би не я заплашваше, но кой знае какви други опасности я дебнеха в лагера? Той вече беше осъзнал, че бе направил грешка, като я бе довел тук, но не бе имал друг избор. Сега не знаеше как да се отърве от нея.
Да я пусне да си върви, му се струваше добра идея, но за да направи това, трябваше да се върне в града, а на него не му се искаше да изпусне възможността да се срещне с Ел Диабло, ако той се появеше в лагера заедно с останалите.
Мейджърс трябваше да убеди бандитите, че беше един от тях. Той все още не беше спечелил пълното доверие на нито един член на бандата и ако я пуснеше да си върви твърде рано, те можеха да започнат да си задават някои въпроси за него.
— Ще те пусна, когато му дойде времето.
— И кога ще бъде това?
— Когато ми омръзнеш! Говорих с Хуана за теб и отсега нататък ще си изкарваш прехраната, като работиш за нея.
Коди скръцна със зъби от раздразнение, но не каза нищо. Мразеше женската работа. Тя беше отегчителна и еднообразна и беше единствената причина, поради която беше помолила баща си да я научи да язди и да стреля с револвер още когато бе била на осем години. Момчетата винаги се забавляваха повече от момичетата. Кой искаше да готви и да чисти къщата, когато можеше да бъде навън, да язди, да ходи на лов или да стреля с останалите?