Той разпозна гласа на Елизабет Харис и се обърна към нея.
— Елизабет? — Сара очевидно беше изненадана да види приятелката си.
— Здравей, Сара… Джак — каза тя, погледна го и му се усмихна приятелски. След това докосна ръката му.
— Здравей, Елизабет — отвърна Логан, омагьосан отново от крехката й красота.
— Сара, говорих с Джак няколко пъти и знам, че двамата с Фред правят всичко възможно, за да се погрижат онези, които са отговорни за смъртта на Сам, да заплатят за престъплението си.
— Тогава защо още не са ги намерили? — Гласът й трепереше и тревогата й беше непресторена.
Елизабет отиде до нея и обви ръка около раменете й.
— Ще ги намерят. Уверена съм в това.
— Точно така — добави Керълайн.
— Но защо им отнема толкова много време? — Сара вече плачеше.
Керълайн хвана ръката на приятелката си.
— Ела, Сара. Ще те заведа у дома.
— Ще ви уведомя веднага щом разбера нещо — обеща Джак, на когото му се искаше цялата тази история да приключи веднъж завинаги, макар да знаеше, че това няма да бъде толкова лесно.
— Ти си много добър човек, Джак Логан — каза Елизабет. Джак я погледна и успя да се усмихне.
— Тя има право да се тревожи. Мъжът й беше убит хладнокръвно. Какво по-голямо нещастие от това. Не мога да я виня, че е ядосана.
— Но ти не си виновен. За нищо.
Той оцени подкрепата й.
— Благодаря. Ти как си?
Погледът й потъмня за миг, но тя бързо се овладя.
— Добре.
— А съпругът ти?
— Все същият — отвърна тихо Елизабет.
— Има ли някакво подобрение?
— Храни се, но все още е толкова ядосан… — Тя се спря, преди да бе казала твърде много. — Не би трябвало да те занимавам с проблемите си.
— Нямам нищо против. Просто ми се иска да можех да ти помогна с нещо.
Тя му се усмихна, но усмивката й не беше щастлива.
— Ти вече ми помогна, дори повече отколкото можеш да си представиш. По-добре да си тръгвам. Джонатан ме чака.
Елизабет започна да се отдалечава.
— Елизабет?
Тя се спря и се обърна да го погледне.
— Ако някога имаш нужда от нещо, от каквото и да било… обади ми се.
Тя кимна, погледът й задържа за миг неговия и тя се отдалечи.
Глава дванадесета
Дълго време Коди не можа да заспи. Положението започваше да става твърде сложно. Тя обичаше да се владее, когато следеше някого. Точно затова и тя се подготвяше толкова методично, преди да започне издирването, като събираше цялата налична информация за човека, когото търсеше. Но проверката на миналото на Люк Мейджърс и информацията, която беше получила по време на срещата си с Логан, не й бяха дали много опорни точки и сега тя се беше озовала в бандитски лагер с този мъж, който представляваше загадка за нея.
Тя погледна към мястото, на което спеше Люк, и забеляза, че предпазливостта, която не слизаше от лицето му, когато беше буден, сега липсваше. Той изглеждаше дяволски привлекателен. Коди усети как сърцето й подскача някак странно. Мейджърс не се беше оплакал нито веднъж, че трябва да спи на пода, и нейната суетност беше леко наранена от това, че той не проявява интерес към нея като жена.
Коди си каза, че чувствата й бяха смешни. Тя беше тук, за да го арестува, а не да го прелъсти, но все пак не можеше да забрави целувката му. Трябваше да си признае, че тази целувка й се беше отразила много силно. Но ако се съдеше по поведението му след това, той изобщо не бе почувствал нищо.
Коди предположи, че трябва да бъде благодарна, че той не се беше опитал да се възползва от нея. Погледна към библията си, която лежеше на пода до леглото. Носеше я със себе си, за да се защити, но никога не бе мислила, че ще й свърши толкова добра работа. Коди хвърли един последен поглед към Люк, преди да посегне и да отвори библията. В стаята имаше достатъчно светлина, за да й позволи да види револвера на баща си, който лежеше закрепен в изрязаното пространство в средата на книгата. Да, библията й предлагаше защита по различни начини.
Коди затвори книгата и легна по гръб. През останалата част от нощта тя се въртя в леглото, като обмисляше какво да направи. Тревогата й за Дебнещия призрак беше голяма. Тя не можеше да продължи да играе ролята на сестра Мери твърде дълго. Трябваше да предприеме някакви действия, и то скоро. Когато най-сетне заспа, вече почти се бе съмнало.
Люк започваше да става твърде неспокоен. Знаеше, че трябва да намери някаква работа, с която да запълни времето си, но в лагера нямаше никаква работа, преди Хадли и останалите да се бяха завърнали от срещата си с Ел Диабло.
Той погледна към сестра Мери, която работеше с няколко жени и деца. През последните дни той на няколко пъти бе забелязал, че тя го наблюдава, и бе видял колко разтревожена изглежда. Част от него искаше да успокои тревогите й, да й се довери и да й каже истината. Искаше му се тя да вярва, че никой няма да я нарани докато е с него. Той определено беше спазил думата си да не я докосва и това все трябва да значеше нещо. Люк не знаеше какво повече можеше да направи, за да я убеди, че е в безопасност, и това го тревожеше.