— Кога ще тръгнем?
— Имаме някакви планове, но нищо конкретно засега. Ще трябва да изчакаме подходящия момент.
— Имам чувството, че откакто съм тук, все чакам — оплака се Люк.
— Е, поне имаш проповедничката, която да те развлича — подметна Хадли. — Следващата ни работа си заслужава чакането. Ще бъде най-големият удар, който сме правили. Тръгваме веднага щом Ел Диабло ни уведоми за точната дата на доставката. Ако всичко мине добре, ще преминем границата веднага след това, ще продадем стоката и ще изчакаме в Рио Нуево, докато шумът поутихне.
— Толкова голям ли е ударът?
Хадли го погледна в очите.
— Да, толкова.
— Да се надяваме, че ще тръгнем по-скоро. Човек може да откачи, докато седи тук, без да прави нищо.
— Радвай се на жена си… отпусни се — вметна Съли, който все още не беше забравил за разговора си с Мейджърс.
Люк се усмихна леко.
— С нетърпение очаквам работата, както и да се срещна с Ел Диабло. Той идва ли в лагера?
— Когато Ел Диабло бъде готов да се срещне с теб, ще го направи. Но не преди това — отговори предпазливо Хадли.
Съли се беше втренчил в Мейджърс и се питаше защо ли той настояваше толкова много да се срещне с шефа.
Коди остана там, където й беше казал Люк, но се опитваше да долови за какво си говореха мъжете. От откъслечните думи, които успя да чуе, тя разбра, че предстоеше голям обир. Коди нямаше представа кога и къде щеше да се проведе той, но успя да чуе, че след това бандата щеше да се скрие в Рио Нуево. Тя бе чула за това място, когато бе разпитвала приятелите на баща си, преди да тръгне след Мейджърс. Ако не беше успяла да намери Люк в Ел Трахар, граничният град щеше да бъде следващото място, на което щеше да отиде да го потърси. Нейните информатори я бяха предупредили за Рио Нуево и сега тя разбираше защо. Коди се прибра в къщата.
Люк остана с Хадли и останалите. Те започнаха да пият и продължиха да празнуват, дори след като слънцето залезе. Жените се присъединиха към тях и лагерът заприлича на Содом и Гомор. Пламъците на огъня се издигаха високо в небето, докато Хуана и другите жени смело се предлагаха на мъжете. От време на време по някоя двойка напускаше мястото си и изчезваше за известно време, след което се връщаше и отново се включваше в гуляя.
Коди не се показа от къщата. Изглежда, че всички бяха забравили за нейното съществуване, и това я устройваше напълно. Тя се беше възползвала от времето, за да изпере роклята и бельото си, и сега седеше със спусната коса на леглото облечена в широката риза и мъжките панталони и се опитваше да среше косата си. Искаше й се да има една хубава четка за коса, но Коди знаеше, че това беше невъзможно. Щеше да й се наложи да се справи с обикновения гребен, който й беше дала Мария.
Коди се беше концентрирала върху косата си и се стресна, когато чу вратата да се отваря. Сърцето й подскочи и тя сграбчи библията си. Страхуваше се, че Съли може би беше успял да се измъкне незабелязано и бе тръгнал да я търси. Бе решена да е подготвена в случай, че той се появеше. Тя отвори леко библията и плъзна ръката си в нея. Смелостта й нарасна, когато пръстите й уловиха дръжката на револвера.
— Сестра Мери? — Вратата се отвори по-широко и две от децата надникнаха в стаята.
Коди изпита огромно облекчение и бързо отдръпна ръката си.
— Чика, Рафаел… изненадахте ме. Какво правите тук?
— Липсваше ни, сестра Мери. Искахме да те видим. Мама каза, че трябва да си стоим у дома, но когато не те видяхме при другите, решихме, че може да си тук — обясни Рафаел.
— Може ли да останем при теб, сестра Мери? — попита Чика и подскочи уплашено, когато отвън се чу безразборна стрелба, последвана от високото хилене на няколко души.
Коди нямаше избор. Тя стана от леглото, остави библията и разтвори ръце.
— Разбира се, че можете — каза тя. Коди разбираше колко уплашени бяха децата от похотливото поведение на възрастните в лагера и ги прегърна, за да ги успокои.
— Изглеждаш смешно в тези дрехи — каза Рафаел, когато забеляза в какво е облечена тя.
Коди се разсмя с децата.
— Трябваше да изпера роклята си и Мария ми даде да облека това, докато тя изсъхне.
— Имаш хубава коса — отбеляза с удивление Чика, докато гледаше водопада от къдрици, който се спускаше по раменете на Коди.
— Благодаря. Вече нямам много възможности да я разпускам така.
Навън отново започна да се стреля, след което се чуха още изстрели и ругатни.
— Ще ни попееш ли? — попита я Чика и я погледна умолително.