Останалите бяха впечатлени от смелостта на Мейджърс.
Съли се отдалечи, като ругаеше. Хуана се изкуши да го последва, но реши, че идеята не беше добра. Той вече я бе наранил два пъти тази нощ, а в каквото настроение беше, не се знаеше какво можеше да направи. Тя щеше да изчака, преди да се доближи отново до него. Животът й беше твърде ценен, за да си пъха сама главата в торбата.
Люк изпи още няколко питиета с Хадли.
— Нали знаеш, че тази вечер си спечели смъртен враг в лицето на Съли? — попита го Хадли, докато му подаваше бутилката с уиски.
Люк го изгледа.
— По-важното е дали Съли знае, че си е създал смъртен враг в мое лице?
Хадли забеляза суровото изражение на лицето на Люк.
— Просто си пази гърба. Съли има много приятели в лагера.
— И ти ли си един от тях?
— Да.
Люк кимна мълчаливо. Той отпи голяма глътка от бутилката, върна я на Хадли и тръгна към дома си.
Глава тринадесета
Докато приближаваше къщата си, Люк забеляза слабата светлина, която се виждаше през прозореца. Той се зарадва, че сестра Мери беше вътре, в безопасност.
Докато минаваше покрай прозореца, той хвърли един поглед. Люк очакваше да види проповедничката облечена в роклята с дългите ръкави и високата яка да чете или да върши с каквото там се занимаваше, докато него го нямаше. Гледката, която се откри пред него, го накара да застине на мястото си. Сестра Мери, или поне на него му се струваше, че е тя, седеше на леглото и разговаряше с две деца, които бяха седнали от двете й страни.
Люк се намръщи. Разбира се, че беше тя. Коя друга можеше да бъде? Но тя изглеждаше толкова различна, че той можеше само да я гледа с удивление. Копринената й коса беше разпиляна по раменете. Досега той не бе осъзнавал колко е красив цветът й. Тя беше облечена в широки мъжки дрехи, но в начина, по който изглеждаше в тях, нямаше нищо мъжко. Меката памучна риза беше много широка, но все пак загатваше за стройното тяло, което се криеше под нея. Панталоните бяха къси и оголваха част от стройните й прасци. Меката светлина подчертаваше кремавия цвят на кожата й и въпреки че тя все още носеше очилата си, му се стори млада и възбуждаща. Споменът за целувката им и начина, по който Люк се беше почувствал, когато тя му беше отвърнала, се завърна и той отново изпита желание да влезе в къщата и да я вземе в обятията си.
Той я желаеше. По дяволите, колко много я желаеше!
Люк тръгна към вратата с едно единствено намерение. И тогава те започнаха да пеят.
Веселата песен го накара да се спре. Той си спомняше смътно думите на песента от детството си. Гласовете на децата бяха ясни и отчетливи и когато сестра Мери запя с тях припева, той бе направо омагьосан. Думите на песента го обгръщаха и събуждаха стари спомени. Той отвори вратата и застана в рамката й, втренчен в тримата на леглото.
Коди си беше позволила да се отпусне и да забрави за всичко, за да се порадва на времето, което щеше да сподели с децата. Когато вратата се отвори внезапно, тя вдигна уплашено очи, доста твърде късно се сети, че бе свалила гарда си твърде много. Когато видя Люк, тя почувства облекчение, но тогава забеляза погледа му. Внезапно осъзна, че косата й беше все още разпусната и че беше облечена в мъжки дрехи. Тя се опита да се овладее.
— Деца, поздравете господин Мейджърс.
Те го поздравиха в един глас.
— Вървете си — нареди им почти сурово Люк.
Коди усети, че в него има нещо различно в този момент. Тя долавяше дъха на уиски, който се носеше от него, и знаеше колко опасни можеха да бъдат пияните мъже.
— Просто пеехме песни, които си спомням от детството си — каза тя с надеждата да отвлече вниманието му от онова, което беше намислил.
— За тази вечер пеенето свърши — каза Люк. Той искаше да остане насаме с нея. Искаше да я прегръща, да я докосва, да я целува, да освободи истинската жена в нея, която тя държеше под такъв строг контрол.
Двете деца погледнаха Коди, която им се усмихна леко.
— Мисля, че ще бъде най-добре да си вървите. Ще се видим утре сутринта.
— И тогава ли ще бъдеш облечена така? — Децата се закискаха.
— Не, отново ще нося роклята си. — Тя също се засмя. — Лека нощ, деца.
Те я прегърнаха и изтичаха навън, оставяйки я насаме с Люк.
— Трябваше да се присъединиш към нас. Може би щеше да ти хареса — каза тя.
Внезапно Коди започна да чувства необяснима нервност. Като сестра Мери, облечена в строгата си рокля и понесла библията си, тя можеше да се справи с него. Като жена обаче никога не й се беше налагало да се оправя с човек като Люк Мейджърс.
— Пеенето не е най-големият ми талант.