Часовият забеляза, че към него се приближава някакъв ездач. Конникът му заприлича на един от членовете на бандата, а и неговата работа беше да внимава кой се приближава към лагера, а не кой го напуска.
Коди вдигна ръка в поздрав, докато минаваше покрай него. Тя беше благодарна, че тази нощ нямаше луна, тъй като в противен случай пазачът несъмнено щеше да я разпознае. Продължи да язди бавно, докато не напусна каньона. Когато часовият вече не можеше да я види, тя заби пети в хълбоците на коня и се отправи в галоп напред.
Почти се бе съмнало, когато Люк влезе, клатушкайки се, в къщата. Той беше изпил бутилката, която му бе дала Хуана, след което беше започнал да се налива с уиски. Бяха го обзели спомени за всичко, което беше изгубил по време на войната, и за самотата, която не го напускаше оттогава, и той бе започнал да се пита дали в тази война не бе изгубил не само семейството, но и душата си.
Люк се чудеше какво ли би казала майка му, ако можеше да го види как седи с Хуана и бандата на Ел Диабло край лагерния огън. Майка му бе останала дама през целия си живот — нежна и грациозна. Той я обичаше силно… както и баща си, и брат си. Но всички тях вече ги нямаше и той бе останал сам. По-самотен откогато и да било досега. Той се вгледа в душата си и откри, че нещо му липсваше. Бе си казвал, че е правил каквото трябва, за да оцелее. Че бе трябвало да убие, за да не бъде убит. Но с всяка глътка уиски всичко това започваше все повече и повече да губи значението си.
Люк се чувстваше, сякаш бе изпълнен с тъмнина. В душата му нямаше светлина. А фактът, че почти бе изнасилил сестра Мери, го караше да изпитва още по-голямо отвращение към себе си.
Когато влезе в дома си, той забеляза очертанията на тялото й върху леглото и реши да не я притеснява. Искаше му се да й се извини, но това можеше да стане и по-късно. Засега щеше да я остави да се наспи. И без това точно в този момент не беше в състояние да се разправя с жени. Люк легна на земята и заспа почти мигновено.
Денят дойде скоро, а със слънчевата светлина се появи и ужасно главоболие, което свидетелстваше колко добре се бе справил той с пиенето миналата нощ. Люк се надигна бавно и мъчително и погледна към леглото. За негова изненада сестра Мери все още спеше. Това беше твърде необичайно, защото тя обикновено ставаше първа. Той изстена тихо, докато се изправяше на крака.
— Тази сутрин си много мързелива, сестро — изръмжа той, като очакваше тя да се размърда.
Когато тя не направи нищо, Люк се зачуди дали не беше решила повече да не разговаря с него. Тази мисъл не му се нравеше и настроението му се вкисна още повече.
— Сестра Мери, искам да се извиня за онова, което се случи снощи. Когато те доведох тук, ти дадох думата си, че с мен честта ти ще бъде в безопасност, а аз съм човек, който държи на думата си. Онова, което се случи снощи, няма да се повтори никога.
Люк зачака. Той се беше унижил с това извинение. Бе говорил от сърце. Беше й казал истината и очакваше отговор.
Когато тя не каза нищо, той се раздразни. Не разбираше ли тя какви усилия му бе струвало да излезе от къщата миналата нощ? Не осъзнаваше ли какво му бе струвало да й се извини?
— Сестра Мери — започна отново той и пристъпи към леглото, като се опитваше да проясни погледа си. Все още виждаше малко замъглено. — Наистина съжалявам. Никога не съм имал намерение да те наранявам по какъвто и да било начин.
Едва когато се наведе над леглото, Люк осъзна, че тя не беше там. Той бе говорил на одеялото през цялото време.
Глава четиринадесета
— Какво, по… — Люк издърпа одеялото от леглото, Сестра Мери я нямаше.
Раздразнението му, прибавено към унижението, на което току-що се беше подложил, като се беше извинил на някакво одеяло, го накара да изтрезнее. Той знаеше, че я беше оставил разстроена миналата нощ, но не си беше и помислял, че би направила нещо толкова глупаво. И всичко това само заради него.
Люк изруга цветисто, докато се опитваше да предположи накъде се беше отправила тя. Първата му мисъл беше, че може би беше отишла при децата, и той тръгна да търси Рафаел и Чика. Двадесет минути по-късно вече знаеше, че децата не я бяха виждали, и тръгна да претърсва лагера. Намери Хадли и останалите, но от сестра Мери нямаше никаква следа. Тогава един от бандитите, който се казваше Барни, нададе бесен вик, че конят и сбруята му са изчезнали.