На вратата се почука леко и това изненада Джак, защото не очакваше посетители. Той стана и бързо сграбчи револвера си от кобура на нощното шкафче. Докато отваряше вратата, той държеше оръжието така, че да не може да бъде забелязано от стоящия отвън.
— Да? — Той си мислеше, че сигурно го търсеше Халоуей или някой от заместниците му, и с изненада откри, че пред него стои красивата Елизабет Харис. — Елизабет?
— Джак — каза тихо тя и се усмихна с горчивина. — Мога ли да вляза? Трябва да поговоря с теб насаме.
Въпросът й прозвуча повече като молба и докосна някаква струна дълбоко в душата му.
— Разбира се. — Той се чувстваше неудобно застанал пред нея с револвер в ръката. Доброто възпитание му налагаше да излезе навън, но след молбата й разтвори широко вратата, за да й позволи да влезе в стаята му.
Докато тя преминаваше покрай него, той долови лекия аромат на парфюма й, който му се стори омайващ. Допреди няколко минути бе очаквал да прекара поредната дълга, самотна нощ. Сега в стаята му стоеше една красива жена, която го гледаше с най-изразителните тъмни очи, които Джак беше виждал. Всеки мъж би продал душата си заради тези очи.
— Съжалявам, че се появих така неочаквано и те притесних по този начин. — Тя бе забелязала, че посещението й го е заварило неподготвен, и бързаше да обясни причината за идването си.
— Няма нищо. Искаш ли да седнеш? — Той посочи към единствения стол в стаята до прозореца.
— Да, моля.
Джак усещаше някакво безмълвно отчаяние у нея. Той побърза да прибере револвера си, след което й подаде стола. Когато Елизабет се настани удобно, той седна в края на леглото с лице към нея. Джак знаеше, че сцената изглеждаше твърде интимно, но не можеше да промени нищо.
— Какво има, Елизабет? Да не би състоянието на съпруга ти да се е влошило?
Елизабет вдигна разтревожения си поглед към красивия рейнджър.
— О, Джак… Всичко е толкова ужасно.
— Но какво се е случило? Да не би той да е…?
— Не, Джонатан е още жив, но превърна живота ми в истински ад. Той е бесен, че е бил осакатен толкова жестоко. Страхувам се, че обвинява мен за това… че насочва целия си гняв срещу мен.
Джак забеляза болката в изражението й и веднага почувства желание да я защити.
— Нали не ти е направил нищо лошо?
Елизабет си пое дъх и се опита да се овладее. След това, сякаш внезапно бе осъзнала, че да се обърне към този човек, който й беше напълно непознат, е било грешка, тя се изправи и се приготви да си тръгне.
— Ужасно съжалявам. Не трябваше да идвам при теб. Съжалявам.
Тя понечи да тръгне към вратата, изпълнена с неудобство от това, че бе постъпила толкова неразумно.
— Елизабет! — Джак препречи пътя й.
Тя изглеждаше толкова уплашена и отчаяна, че той не можеше да й позволи да си тръгне, без да се опита да й помогне по някакъв начин. Тя беше една красива, крехка жена. Джак би се гордял да я нарича своя жена и мисълта, че тя страдаше, предизвикваше кавалерството му. Жените бяха създадени, за да бъдат обожавани и пазени, а не унижавани.
— Не, Джак. Трябва да вървя.
— Добре ли си? — попита той, докато я хващаше нежно за раменете и я обръщаше към себе си. Тя му се струваше толкова малка и крехка. Едва когато погледна надолу, той забеляза една синина на ръката й. — Какво ти е направил?
— Просто малко охлузване — прошепна тя и отмести очи от въпросителния му поглед. — Беше раздразнен. Сигурна съм, че не искаше да направи това. Просто… — Тя го погледна. Очите й разкриваха дълбочината на болката й, докато навиваше нагоре ръкава си, за да му покаже цялата грозна синина. Върху предмишницата й се виждаше отпечатъкът на ръка.
— Той ли направи това? — изпъшка Джак.
— Той просто беше толкова разтревожен и… — Тя защитаваше съпруга си. — О, не трябваше да идвам тук. Трябва да си вървя.
— Елизабет! — Джак изрече името й нежно, тъй като искаше да я успокои, да я увери, че беше постъпила правилно, като се бе обърнала към него. Ръцете му сами се обвиха около нея и я придърпаха. Желанието му беше само да я успокои, да намали болката й. — Ти си много красива жена. Никой не би трябвало да вдига ръка срещу теб… никога.
Елизабет потръпна, когато не можа да се въздържи, и се разплака. Тя се вкопчи в Джак. Усещаше, че беше открила човек, който можеше да й помогне. Колкото повече мислеше за всичко, което се беше случило, толкова повече осъзнаваше, че имаше нужда от него. Тя беше отчаяна и той можеше да й помогне.
— Елизабет… — повтори името й Джак, но този път гласът му беше дрезгав и той се опитваше да овладее чувствата, които бушуваха в душата му.