Когато го достигнаха, Джак бе изненадан от силата му. Той притисна Елизабет силно към себе си, докато бурята на удоволствието отмина. Тя бе имала също толкова голяма нужда от него колкото и той от нея.
Тази мисъл го развълнува, но когато страстта му се охлади и той си възвърна способността да мисли разумно, Джак внезапно осъзна какво беше направил и това го разстрои. Той винаги се беше смятал за мъж с висок морал и не можеше да повярва, че току-що беше спал с жената на друг мъж.
Тогава той забеляза, че Елизабет плаче тихо. Той се отдръпна от нея, за да се опита да я успокои, да й се извини, че се беше възползвал от нея, но тя не му позволи.
— Моля те, не казвай нищо — каза му тя през сълзи. — Знам, че това не трябваше да се случва, но искам да ти кажа, че — тя се надигна на лакът и го погледна — никога няма да съжалявам, че се случи.
Погледът й срещна неговия с удивление. Той бе очаквал да чуе съжаления и обвинения, бе очаквал, че сълзите й са от съжаление и мъка.
— Ти си прекрасен мъж, Джак Логан. Надявам се, че няма да си промениш мнението за мен заради всичко това.
Джак не можеше да намери думи да изрази как се чувстваше и просто я целуна в отговор.
— Ти си много красива жена, Елизабет. Ще направя всичко по силите си, за да ти помогна — каза той, когато двамата се отдръпнаха.
Той е целуна още веднъж и тя въздъхна. Когато целувката свърши, тя отпусна глава на рамото му и сложи пръсти върху гърдите му. Точно в този миг на Джак не му се искаше да мисли за нищо и остана да лежи безмълвно до нея и да се наслаждава на краткото време, през което щяха да бъдат заедно. Страхуваше се, че този момент никога нямаше да се повтори.
Елизабет се отмести първа, стана неохотно от леглото и започна да се облича.
Кръвта му закипя, докато я наблюдаваше как се движи из стаята. Той изпита съжаление, че двамата може би никога нямаше да бъдат отново заедно. Любенето с нея се беше оказало едно от най-прекрасните преживявания в живота му и на него не му се искаше да я остави да си тръгне. Мисълта, че може би никога вече нямаше да има възможността да я прегръща и да я целува, го изпълваше със съжаление. Той не можеше да я остави просто да си тръгне и затова стана и бързо обу панталоните си. След това отиде до нея и я прегърна.
— Няма за какво да се тревожиш. Никой никога няма да разбере какво се случи между нас.
Тя го погледна.
— Никога няма да съжалявам за това, Джак.
Искаше му се да я целуне за последен път, но Елизабет се отдръпна. Тя отиде до вратата, спря се и погледна назад през рамо.
— Причината, поради която дойдох… Онова, което исках да разбера…
— Какво е то? — Джак виждаше, че нещо я тревожи силно.
— Джонатан се държи толкова… жестоко. Опитвах се да го окуража, да повдигна духа му, но той иска само да види, че Мейджърс и останалите бандити са заловени. След това иска да ги види как си плащат за онова, което са направили с него. Просто исках да знам дали нямаш някакви новини. Дали наградите, които обяви градът, са дали резултат?
Джак разбираше нуждата й да се почувства по-уверена, но не можеше да й предложи много.
— Знам, че има ловци на глави, които търсят Мейджърс и останалите, но засега нямам никакви новини. Но ти обещавам, че щом разбера нещо, ще те уведомя.
Тя се усмихна тъжно.
— Благодаря. Това ще зарадва Джонатан. — Тя тръгна да излиза, но се спря и погледна отново назад. — И означава много за мен. — По бузата й се спусна самотна сълза. — Довиждане.
Вратата се затвори тихо след нея.
Джак остана загледан в затворената врата, като се опитваше да осъзнае какво се бе случило. Той не знаеше как така Елизабет беше решила да дойде при него, но се радваше, че го беше направила. Джак знаеше, че трябва да се чувства виновен, но споменът за синината на ръката й не позволяваше на съвестта му да възроптае. Мъж, който посягаше на жена, не я заслужаваше.
Джак искаше да помогне на Елизабет. Той имаше нужда от нея. А тя бе направила нещо, което никоя друга не бе успяла да направи в продължение на много години. Беше докоснала сърцето му.
Джак остана да стои неподвижно в средата на стаята още няколко минути, като се мъчеше да се успокои и да проясни мислите си. След това самотата на стаята му се стори непоносима и той се отправи към кръчмата.
Глава петнадесета
Коди беше напрегната. Ел Трахар се намираше само на няколко мили пред нея. Тя почти беше стигнала в града, но някакъв вътрешен глас я предупреждаваше, че трябва да внимава, че някой я наблюдаваше, че не беше сама. Тя подкара коня си още по-бързо. Нямаше да се почувства в безопасност, докато не влезеше в града, а и дори тогава безопасността й щеше да бъде нещо твърде относително. Никой не й се беше притекъл на помощ, когато Люк я бе метнал на коня си, и тя се съмняваше дали някой щеше да й помогне сега, ако бандата отново тръгнеше след нея.