Хвърли един поглед назад, за да провери дали някой не я преследва, но всичко изглеждаше спокойно. Знаеше, че спокойствието може да бъде измамно, и затова продължи да язди бързо напред.
Коди измина няколко мили и тогава той се появи пред нея от скривалището си зад няколко скали и храсти. Тя се стресна, дръпна юздите и конят й се закова на място. Сълзи замъглиха погледа й. Миг по-късно вече бе на земята и тичаше към него с разтворени ръце.
— Дебнещ призрак! Ти си жив!
Индианецът я прегърна, след което се отдръпна от нея. Той се вгледа в Коди с обичайното си непроницаемо изражение. След това кимна леко, сякаш потвърждаваше, че тя е права, преди да я заговори.
— Къде е Мейджърс?
— В лагера. Ще ти разкажа всичко по-късно. Но какво стана с теб? Страхувах се, че си мъртъв.
— Добре съм — отвърна той, сякаш не желаеше повече да обсъжда тази тема.
— Радвам се.
— И аз. Защо не доведе Мейджърс със себе си?
— Нямаше начин. Те бяха прекалено много. Придържах се към ролята на сестра Мери, докато можех, но миналата нощ ми се удаде възможност да избягам и аз не я пропуснах.
— Ще се върнем там заедно.
— Не. Няма да стане. Лагерът им се охранява твърде добре. Имам друга идея. Къде е каруцата?
— Оставих я в града.
— Тогава да тръгваме натам. Нямаме много време. Те може би ще ме преследват. Ще ти обясня всичко по пътя.
Двамата се качиха на конете си и поеха към Ел Трахар. Коди бързо се преоблече в дрехите на сестра Мери, преди да се появи пред гражданите. Хората бяха удивени, че тя бе успяла да се измъкне от ужасната банда.
Коди продължи да играе ролята на проповедничка, докато двамата не се отдалечиха достатъчно от града и не поеха по пътя за границата. Едва тогава тя се преоблече отново. Омръзнало й беше да носи строгата рокля с висока яка и дълги ръкави. Искаше й се да бъде самата себе си за известно време. След ден-два отново щеше да й се наложи да се превърне в някоя друга, но засега можеше да се отпусне. Очакваше ги дълъг път.
Дните му бяха еднакво монотонни и Джонатан Харис изпадаше във все по-лошо настроение. Той мразеше престореното веселие, с което го обграждаха хората край него. Лекарят бе дошъл да го види по-рано този ден и му бе казал, че се възстановява. Да се възстановява ли? Та той никога вече нямаше да бъде способен да ходи! Какво му беше хубавото на това? Ако питаха Джонатан, лекарят можеше да върви по дяволите. Дългите седмици след раняването му бяха мъчителни за банкера и нямаше изгледи това да се промени в бъдеще.
Той седеше в омразната инвалидна количка до прозореца на дневната и гледаше към улицата в очакване на завръщането на Елизабет. Тя бе излязла до магазина да купи някои неща, но се беше забавила цял час. На Харис не му харесваше да стои сам. Той искаше тя да бъде до него всяка секунда. Елизабет беше негова съпруга и трябваше да се грижи за него. Когато тя най-накрая се появи, той вече беше ядосан и я чакаше до вратата.
— Здравей, скъпи — поздрави го тя.
— Къде беше, по дяволите? — попита той веднага щом вратата се затвори след нея.
— Нали ти казах. Бях в универсалния магазин.
— Почти цял час? Защо се забави толкова?
— Посетих господин Уейман. Той ми каза да ти предам поздравите му и че се надявал, че се чувстваш по-добре.
— Сигурно — изръмжа той, сграбчи я за китката и я дръпна към себе си. — Когато ти кажа да побързаш, ще бързаш!
— Но аз бързах, Джонатан — възрази тя и се опита да се измъкне от болезнената му хватка. — Понякога трябва да излизам и да се срещам и с други хора. Не мога да стоя вечно заключена в тази къща!
— И защо не? Аз вече ще бъда заключен тук!
— Знаеш, че това не е вярно, Джонатан. Тази сутрин докторът каза, че можеш отново да се върнеш на работа.
Погледът му бе леденостуден и той стисна още по-здраво ръката й.
— Мислиш ли, че ще отида в банката, за да могат хората да идват да ме зяпат? За да ми казват колко много съжаляват, че съм половин мъж? Помисли си пак! Не искам съжаление от никого!
— Пусни ме, Джонатан. Причиняваш ми болка.
— Отсега нататък ще правиш каквото ти казвам! — Тонът му беше заплашителен. — Ако ти кажа да се върнеш след десет минути, ще се върнеш след десет минути. Ясно ли е?
— Не говориш сериозно. Това е лудост! Ами аз? А моят живот?
— Краят на твоя живот дойде заедно с края на моя в деня, в който стреляха по мен. А сега ми направи нещо за ядене и побързай! — изкрещя той и я отблъсна от себе си, сякаш се беше докоснал до нещо гнусно. Той обърна инвалидната количка и се върна отново до прозореца.