— Зависи какво си чул. — Люк се опитваше да избегне прекия отговор.
— Чува се, че си бърз с револвера — много бърз.
— Не ме търсят никъде, ако това ме питаш.
— Не те питах за това, но все пак се радвам да го чуя. Не ми се иска да мисля, че някой ден може да ми се наложи да тръгна да те гоня. — Джак беше облекчен от новината и отпи ухилено от чашата си.
— Това би било интересно. — Люк също се усмихна. На младини двамата се бяха упражнявали в стрелба заедно и всеки се бе гордял с точния си мерник. — Но вече няма да ти се налага да се тревожиш за репутацията ми. Тези дни са минало — уведоми го Люк.
— Сигурен ли си? — Джак знаеше колко трудно беше за един мъж, който живееше с оръжието, да се откаже от начина си на живот.
— Спечелих едно ранчо на игра на покер в Галвестън и съм тръгнал натам, за да вляза във владение. — Той разказа на приятеля си всичко, което знаеше за имота, а то не беше много — само че ранчото се намирало близо до Дел Фуего и в него имало стадо коне. — Може да се окаже, че не е нищо особено, но все пак си е мое.
Джак вдигна чашата си за тост.
— Радвам се, че късметът ти е проработил. Пия за бъдещето. Как се казва ранчото?
— Ще го нарека „Тройката“ заради ръката, която имах в онази игра на покер. Спечелих го с три тройки.
Джак го изгледа недоверчиво.
— Това трябва да е била адска игра.
— Така е, но си струваше. Сега „Тройката“ е моят дом. Там смятам да се заселя и да остана.
— Но ти още не си видял ранчото.
— Това няма значение. То е мое и нищо никога няма да ми го отнеме.
Джак долови увереността в гласа му и разбра, че Люк мислеше всяка една дума. Той се възхищаваше на смелостта на приятеля си. Понякога беше много трудно човек да избяга от миналото си, но ако изобщо някой можеше да се справи с това, то този човек бе Люк.
Продължиха да си говорят до късно през нощта, припомняйки си едно много по-елегантно и по-нежно време. Тогава те бяха различни и знаеха, че нещата никога нямаше да бъдат същите както преди.
Когато двамата най-сетне се разделиха, вече беше много късно. Джак трябваше да отпътува рано на следващата сутрин. Със своите приятели рейнджъри той трябваше да присъства на някаква среща в Уейко. Преди да се разделят, си обещаха да поддържат връзка. И двамата се надяваха, че щяха да успеят да изпълнят обещанието си.
Люк спа само няколко часа, преди да се отправи към Дел Фуего. С всяка измината миля той все повече започваше да харесва Тексас. В това широко, равно пространство имаше нещо, което докосваше някаква струна дълбоко в душата му и го караше да остане, да пусне корени. Тук човек можеше да преуспее и да си изгради добър живот.
Дните минаваха и Люк очакваше с все по-голямо нетърпение мига, в който щеше да влезе в ранчото си. Той се опитваше да отрече вълнението си, защото в миналото бе преживял твърде много разочарования. Но когато стигна до плиткия поток, който показваше източната граница на новия му имот, усети как по тялото му преминава тръпка.
Люк спря коня си и се обърна в седлото, за да огледа земята около себе си. На запад и на север се виждаше безкрайно море от трева, мескити и ниски хълмове, което стигаше чак до хоризонта.
Нетърпелив да стигне до крайната си цел, той пришпори коня си, като внимаваше да не пропусне пътя, който щеше да го отведе до къщата на ранчото. За своя изненада намери лесно добре утъпкания път и тръгна по него. След малко повече от миля се изкачи на едно ниско възвишение и пред очите му се простря онова, което търсеше — ранчото на Джексън, което сега беше „Тройката“.
Ранчото беше почти такова, каквото го беше описал предишният му собственик Джордж Джаксън, когато му бе предавал акта за собственост. Имаше една основна къща, няколко спомагателни постройки, корали и малко добитък. Джаксън му бе казал и за каубоя Джеси, на когото плащаше да управлява имота вместо него, но Люк не го забеляза никъде.
Той подкара коня си надолу по склона, спря пред къщата и скочи от седлото. След това върза коня за парапета и се изправи с ръце на хълбоците, загледан в новия си дом. Къщата беше малка, едва ли имаше повече от четири или пет стаи, с веранда в предната си част. Очевидно беше, че се нуждае от ремонт. Той още я оглеждаше, когато чу плътен, заплашителен глас зад себе си.
— Не мърдай, мистър.
Люк застина на мястото си. Откъм задната страна на къщата се появи един висок мъж със сива коса. Той държеше пушка, която беше насочена право към гърдите на Люк.
— Добър ден — поздрави го учтиво Люк.
— Може да е добър, а може и да не е. Какво търсиш тук? Какво искаш?