Когато Елизабет заговори мъжа си, очите й бяха пълни със сълзи.
— Не знам какво ти става, Джонатан. Ти си още жив. Не си мъртъв. Трябва да излизаш и да се срещаш с приятелите си. Трябва да започнеш да живееш отново, а не да се криеш в тази къща.
— Да се крия? Аз не се крия. Просто се погребвам преждевременно.
— Но докторът каза, че можеш да водиш почти нормален живот.
Джонатан се изсмя рязко.
— Почти нормален? И какво точно означава това? Предпочитам да съм на два метра под земята.
— Аз обаче не искам да бъда погребана с теб.
Той се обърна и я погледна заплашително.
— Не ме изкушавай, жено.
— Ти не си същият мъж, за когото се омъжих.
— Тук си адски права. Ще остана в тази количка до края на живота си.
— Но няма причина нещата да не тръгнат по старому.
— По старому? — На лицето му беше изписан див гняв. — Да мога отново да ходя? Да мога отново да бъда мъж? Не разбираш ли, че това няма да се случи никога? Никога! И всичко това само заради онзи… онзи Люк Мейджърс. Живея само за деня, в който ще го видя да увисва на въжето.
В гласа му имаше толкова много злоба, че Елизабет избяга от стаята. Тя се беше надявала, че мъжът й ще се върне на работа и животът ще потече както преди, но сега осъзнаваше, че това беше невъзможно. Тя се питаше какво ли щеше да направи сега Джонатан.
Когато Елизабет най-сетне успя да се измъкне от къщата, вече се беше стъмнило. Джонатан си беше в спалнята и се напиваше и тя бе решила, че може да го остави сам за малко. Колкото беше пиян, той несъмнено щеше да спи цяла нощ.
Тя тръгна към дома на Сара Грегъри. Не бе имала възможност да говори с нея от деня, в който бяха срещнали Джак на улицата, и тя чувстваше нужда да види какво правеше старата й приятелка.
— Добър вечер, Елизабет — каза Сара и се усмихна. — Влизай. Радвам се да те видя.
— Не е ли малко късно? Нали не преча?
— Никога. Точно сега имам нужда от приятели. — Двете жени се прегърнаха и Елизабет влезе в къщата; след това двете седнаха в дневната.
— Как си? — попита Елизабет.
— Ужасно. Сам беше смисълът на живота ми. Без него съм загубена — призна си тя с болка.
— Ужасно съжалявам. Той беше и мой приятел. Цялата тази история е един ужасен кошмар. Имаш ли някакви новини?
— Никакви въпреки че наградите, които обявиха, са огромни.
— Не разбирам как е възможно тези убийци просто да изчезнат. В това няма смисъл.
— Цялата тази трагедия е безсмислена. Загинаха хора… животът на други бе опустошен. О, Елизабет! — Сара хвана ръката й. — Ти си толкова щастлива, че все още имаш Джонатан.
Погледите им се срещнаха, преди Елизабет да отговори.
— Нито той, нито аз се чувстваме щастливи. О, Сара, на Джонатан му се иска да беше загинал. Нали знаеш, че никога вече няма да може да ходи и…
— Не знаех. Когато чух, че бил по-добре, си помислих, че ще се оправи напълно.
— Не. Той никога няма да бъда същият. Толкова много се е променил. Толкова е ядосан. И си мисли само за отмъщение. Опитвам се да го успокоя, но вече не знам какво да му казвам.
— Това сигурно е ужасно за теб.
— Така е, но всеки път когато започвам да се самосъжалявам, осъзнавам каква съм егоистка.
— Ти не си егоистка. Ти си една прекрасна жена, която се опитва да бъде добра съпруга в една ужасна ситуация. Толкова си смела. Не знам как щях да се справя, ако бях на твое място.
— А аз не знам какво щях да правя, ако бях загубила Джонатан.
Двете жени се спогледаха с разбиране и тъга.
— По-добре да си тръгвам. Ако се събуди и открие, че ме няма, ще се ядоса много.
— Толкова се радвам, че дойде. Ако имаш нужда от нещо, можеш да се обърнеш към мен.
— И ти също. Никога няма да преживея смъртта на Сам, но животът продължава. Трябва да продължа да живея. Нямам друг избор. — Тя въздъхна. — Един ден справедливостта ще възтържествува и убиецът на Сам ще бъде обесен. Дотогава ще трябва да живея ден за ден и да се моля силите да не ме напуснат.
Сара я изпрати до вратата и Елизабет се отправи към дома си. Тя се беше замислила дълбоко, докато вървеше по тъмната улица. Все още нямаше никакви новини за бандата… абсолютно никакви.
— Елизабет?
Тихият глас я изтръгна от мислите й за бандата и Люк Мейджърс. Тя вдигна очи и видя Джак да пресича улицата и да тръгва към нея.
— Джак. Не очаквах да те видя.
— Какво правиш сама навън толкова късно? — Той беше загрижен за нейната безопасност.
Елизабет му разказа бързо къде беше ходила.
— Сара каза, че все още няма никакви новини за бандата.