— Знам. Съжалявам, че и аз нямам какво друго да ти кажа. Искаш ли да те изпратя до вас? Не ми харесва да се разхождаш сама по тъмно.
Елизабет погледна красивия рейнджър, спомни си за всичко, което Джонатан бе казал и направил този ден, и осъзна, че последното място, където искаше да отиде, беше домът й.
— Не искам да се прибирам, Джак. Не искам да се връщам там.
Джак забеляза отчаянието и самотата в погледа й.
— Елизабет… — Гласът му беше дрезгав.
— Моля те, не ме карай да се връщам при него, не точно сега. Толкова съм самотна, Джак!
Той улови ръката й и я дръпна в една тиха уличка зад ъгъла на някаква сграда. Погледът му беше напрегнат и изпепеляващ.
— Знаеш ли какво говориш?
Тя вдигна очи и той забеляза нуждата в дълбините на душата й. Тя трепереше под допира на ръката му.
— Да — прошепна Елизабет.
Погледите им се срещнаха сякаш за цяла вечност. Най-сетне Джак наруши мълчанието.
— Това няма да бъде нито лесно, нито просто.
— С нас нищо не е просто или лесно.
— Нас? — повтори тихо той. — Има ли „нас“, Елизабет?
— Не знам какво щях да правя без теб. Ти стана много важна част от живота ми, Джак.
Той я прегърна и я целуна нежно, за да й покаже, че и тя беше станала важна част от неговия живот. Когато целувката свърши, Джак беше задъхан.
— Не искам да излагам репутацията ти. Ти означаваш твърде много за мен.
— Има ли друг начин да се влезе в стаята ти? Откъде мога да вляза незабелязано?
Джак се намръщи и се опита да си спомни.
— Отзад до кухнята има едно стълбище.
— Мога да идвам при теб оттам.
Двамата се спогледаха с желание и тръгнаха безмълвно по улиците към задния вход на хотела. Там нямаше никого. Джак натисна бравата и откри, че вратата е отключена. Единствено една лампа хвърляше слаба светлина вътре и те успяха да видят тясното стълбище, което водеше до втория етаж.
Никой от тях не продума, когато Елизабет се промъкна вътре и изчезна бързо по стълбите. Джак остана да се увери, че нищо няма да й попречи, след което зави зад сградата и влезе през главния вход. Той се качи право в стаята си и остави вратата отключена. Миг по-късно Елизабет се озова до него, прегърна го и започна да го целува жадно.
Много по-късно двамата лежаха един до друг в леглото.
— Трябва да тръгвам. Ако Джонатан се събуди, трябва да види, че съм си вкъщи.
Споменаването на името на съпруга й стресна Джак, но удоволствието, което току-що бе изпитал в прегръдките на Елизабет, го накара да не обръща внимание на това.
— Не искам да си тръгваш — каза той и ръката му се плъзна нежно по гърба й, докато тя се навеждаше да го целуне.
— Бих останала с теб, ако можех, но трябва да мислим за толкова много други неща.
Джак изпита съжаление, когато и двамата станаха и започнаха да се обличат. Тя тъкмо щеше да излезе, когато той застана до нея.
— Кога ще те видя отново? — Този път си позволи лукса да се надява.
— Дълго ли ще останеш в града?
Той кимна.
— Докато този случай бъде разрешен.
— Тогава ще идвам колкото често мога. Ще трябва да бъде късно през нощта… много по-късно отколкото сега.
— Ще те чакам.
Тя вдигна ръка и докосна бузата му. Миг по-късно вече я нямаше. Джак остана само със спомена как я бе любил. Той не можеше да дочака да бъде с нея отново. Сега, когато знаеше каква беше болката й, бе изпълнен с още по-голяма решителност да открие човека, който бе отговорен, че Елизабет бе наранена толкова силно.
— Как изглеждам? — попита Коди, докато се обръщаше да погледне Дебнещия призрак.
Той изсумтя.
Тя прие отговора му за ентусиазирано одобрение и погледна отново в малкото огледало, което носеше със себе си. Премигна срещу квадратното стъкло и се опита да прецени вида си. Това беше една от най-амбициозните й маскировки в целия й живот и Коди искаше да бъде уверена, че щеше да бъде идеална. Естествено кестенявата й коса беше гарвановочерна, а благодарение на смесите от диви билки, които бяха познати на Дебнещия призрак, бялата й кожа бе тъмна като на мексиканка. Боите щяха да издържат доста дълго, така че Коди беше в безопасност — за известно време.
Оставаше само да получи работа в кантината в Рио Нуево. За целта Коди се бе преоблякла в ярка пола и бяла блуза с дълбоко деколте. Времето, което бе прекарала в кръчма, играейки ролята на Далила, я бе подготвило за онова, което можеше да очаква. Нямаше да й бъде лесно. Първото и най-трудното нещо беше да бъде наета и да убеди собственика на кръчмата, че не беше курва, а просто изпълнителка. Тя щеше да пее, да сервира напитки и да танцува, но нямаше да върши нищо друго. След това трябваше да се настани и да си създаде репутация, преди бандата на Ел Диабло да се появи в града. Коди се надяваше, че планът й ще се окаже успешен.