Когато приближиха граничния град, те спряха. Коди се радваше, че се бяха отървали от каруцата преди доста време. Тя не искаше да рискува Люк да я познае.
— Много е важно да не се показваш.
— Ще се оправиш ли? — попита индианецът, който се тревожеше за нея, въпреки че лицето му беше напълно безизразно.
— Както винаги. Надявам се този път да успея. — Тя изглеждаше малко разтревожена от това, че трябва да влезе съвсем сама в граничния град. Коди знаеше, че няма да й бъде лесно и че трябва да бъде подготвена.
— Ще бъда наблизо. У теб ли са ножът и револверът?
— Да. — Ножът бе прикрепен към бедрото й, а револверът беше в дисагите й. — Надявам се бандата да се появи скоро. Ако се справим със същия успех, с който се справихме с Ханк Андрюс, няма да ни бъде зле. Големият проблем ще бъде да ги изчакаме да се появят. Когато дойдат, веднага ще се заема с него.
— Дотогава внимавай — предупреди я индианецът. Коди се усмихна.
— Не се тревожи. Последното нещо, което желая, е да се забъркам в неприятности, преди Мейджърс да се появи.
Коди подкара бавно коня си към града. Дебнещия призрак остана да я гледа известно време, след което също се отправи към града, но от друга посока. В Рио Нуево имаше няколко кръчми, или кантини, както ги наричаха тук. Коди избра кръчмата, която й се стори най-чиста. Тя слезе от седлото и върза коня си пред заведението, без да обръща внимание на погледите на неколцината мъже, които се мотаеха наоколо. Тя влезе смело в кръчмата и тръгна направо към бара.
Коди огледа бързо заведението. То беше толкова чисто, колкото можеше да бъде една кръчма в граничен град. Клиентите бяха малко, но по това време на деня беше така. Мъжът зад бара я огледа похотливо. Коди знаеше какво си мислеше той и искаше да му избие незабавно тези мисли от главата.
— Казвам се Армита и искам да работя за теб — каза тя без заобикалки.
Барманът я огледа от главата до петите и се ухили доволно. Тя беше красива жена и той нямаше нищо против да я опита лично.
— Ще те пробвам лично, за да видя дали си достатъчно добра за клиентите ми.
Ръката на Коди се стрелна светкавично и ножът й се озова пред очите на бармана.
— Аз съм певица — заяви тя с достойнство. — Ще пея за теб. Ще сервирам питиета за теб. Ще обслужвам клиентите ти за теб.
Очите на бармана се разшириха при вида на добре наточеното острие. Начинът, по който жената държеше ножа, му показваше, че тя беше свикнала да си служи умело с това оръжие.
— Жалко. Тук щеше да имаш много клиенти.
— Ще ти доведа повече клиенти с пеенето си. Другото го правя за собствено удоволствие през свободното си време, а не за пари — отвърна високомерно тя. — Искаш ли да ти попея?
Той се намръщи.
— Нямам нужда от певица.
— Не — каза саркастично Коди. — Имаш нужда от клиенти. — Тя махна с ръка към почти празното помещение.
Той изсумтя раздразнено.
— И ти си мислиш, че пеенето ти ще доведе клиентите тук?
— Какви забавления предлагаш?
— Само няколко момичета, които да ги задоволяват. Нищо повече.
— Значи е крайно време да предложиш повече. Когато ме наемеш, те ще идват да ме слушат как пея и ще харчат парите си при теб.
— Пей — нареди той, за да провери дали гласът й беше толкова силен, колкото и духът й.
Коди се отдръпна от бара и застана в най-далечния край на стаята. Тя искаше да му покаже колко силен бе гласът й. Запя една приятна мелодия и ясният й глас се разля из цялата кантина.
Неколцината мъже, които се намираха в заведението и които не бяха обърнали голямо внимание на разговора й с бармана — бързо наостриха уши. Те се обърнаха и се загледаха в нея — първо с любопитство, а след това внимателно. Гласът й беше прекрасен. Мелодията беше подбрана така, че да докаже колко силен е гласът й, но не беше подходяща за бар. Барманът хареса гласа й, но не и песента.
— Само това ли можеш да пееш? С такива песни няма да доведеш клиенти. Все едно, че слушам църковен химн. — Той се мръщеше, докато й говореше.
Коди отметна коса през рамото си, изгледа го предизвикателно и запя една пиянска песен, чийто текст можеше да накара ушите на някои стари моми в Сан Антонио да почервенеят. Тя бе научила текста на тази и на още много такива песни, докато бе работила под името Далила в кръчмата в Аризона. В мига, в който тя спря да пее, клиентите започнаха да ръкопляскат въодушевено. Барманът се усмихна леко.
— Добре, Армита. Ти само изглеждаш невинна. Мисля, че знаеш какво правиш. Наета си.
— Благодаря. — Коди бе развълнувана. Тя бе започнала да се приближава към целта си. Беше получила работата.