— Няма нужда да ми благодариш. Ти си точно това, от което има нужда тази кантина, за да привлече клиенти. Кога можеш да започнеш?
Тя не се поколеба нито за миг.
— Довечера. Имаш ли стая за мен?
— Вземи някоя от онези, които другите момичета не използват. — Той й каза каква ще бъде заплатата й, след което добави многозначително: — Знаеш, че винаги можеш да изкарваш повече…
Коди вдигна високо глава. Очите й блестяха заплашително, докато се обръщаше към него.
— Ще пея за теб. Барманът сви рамене.
— Както искаш. Върви да се настаниш. Момчетата обикновено се навъртат насам малко след залез, въпреки че днес е делничен ден и вечерта ще бъде спокойна.
Коди го изгледа с победоносна усмивка, докато тръгваше към стълбите.
— Значи просто ще трябва малко да съживим това място, нали?
Глава шестнадесета
— Ел Диабло отново се свърза с нас — казваше доволно Хадли, докато седеше и пиеше на една маса в „Кантина дел Сол“ в Рио Нуево.
Известно време бандитите бяха изпитвали тревога, тъй като шефът им не ги беше потърсил. Но тогава се бе получило съобщението с подробностите за пратката с оръжие. Те вече бяха провели операцията и сега разпускаха в граничния град. Обирът бе кръвопролитен. Бандата беше избила всички пазачи и бе загубила двама от своите хора, но печалбата, която щяха да реализират от продажбата на оръжието, си струваше риска. Шефът щеше да бъде доволен от тях… особено след издънката в Дел Фуего.
— Оръжието е у нас. Ще го продадем утре сутринта, след което ни остава само да се скрием за известно време — вметна усмихнато Съли. Той се чувстваше доста доволен, тъй като лично бе убил поне трима от войниците, които бяха придружавали пратката.
— Ел Диабло никога не е бъркал — каза Джоунс. — Не знам как шефът успява да получи толкова точна информация.
— Осъзнавате ли колко много ще се страхуват от нас, когато новината за този удар се разчуе? — отбеляза Съли.
Люк стоеше до бара и едва успяваше да сдържи гнева си, докато ги слушаше. Той отпи поредната голяма глътка от уискито си, опитвайки се да удави в алкохола спомена за войниците, които бяха изклани по време на обира. Той не бе имал възможността да предотврати клането и това го караше да се чувства виновен и да се вбесява от собственото си безсилие.
Той изруга мислено положението си. Как се беше забъркал с такива хора? Те бяха напълно лишени от морал и изобщо не се замисляха какво бе добро и какво лошо. Те бяха мъже, които смятаха, че убийството е просто средство по-бързо да получат онова, което желаеха.
Вярно, че той също беше убивал хора през живота си, но това бе ставало по времето, когато той се бе борил за собственото си оцеляване. Не беше убиец, независимо какво говореха хората, и да бъде в тази банда бе голямо изпитание за духа му. Люк искаше само да намери Ел Диабло, да види как го арестуват и да се разкара от бандата.
— И кога ще се срещнем с Ел Диабло, за да му кажем добрата новина? — попита Люк и допи остатъка от уискито си, докато се обръщаше към масата, на която седяха останалите. Беше му омръзнало да чака. Искаше му се всичко това да свърши и колкото по-бързо, толкова по-добре. Искаше му се да се върне обратно в ранчото си и да започне живота си на чисто.
Хадли сви рамене.
— Няма да е скоро. Трябва да се снишаваме и да не се показваме много. Уверен съм, че армията и рейнджърите ни търсят усилено. Когато му дойде времето, ще се покажем. Дотогава се радвай на успеха. — Той махна с ръка към помещението. Алкохолът се лееше в изобилие, а момичетата, които работеха тук, се бяха залепили към бандитите и се опитваха да ги привлекат в стаите си, за да ги направят щастливи на подходяща цена.
Люк стисна гневно зъби, когато осъзна, че отново го бяха отхвърлили. Беше нещо, което трябваше да очаква, но от това не му ставаше по-лесно да го търпи. Това търсене на загадъчния Ел Диабло ставаше все по-трудно с всеки изминат ден. Връзките на този човек и вътрешната информация, до която той успяваше да се добере, удивяваха Люк. Шефът на бандата бе изпратил човек, който им бе предат не само какво количество оръжие имаше в пратката, но и от колко души се състоеше охраната. Той сигурно имаше информатор във форта, щом можеше да получи такава секретна информация.
Положението започваше да тревожи Люк. Започваше да му се струва, че Джак, който си стоеше в града, може би беше по-близо до Ел Диабло, отколкото беше Мейджърс. Все пак Люк знаеше, че трябваше да има някаква връзка, и той трябваше да я намери колкото се можеше по-бързо и да я проследи до самия край. Както се развиваха събитията, изглежда, щяха да му бъдат необходими месеци, за да открие самоличността на шефа и тази мисъл го вбесяваше. По дяволите, колко само му се искаше да се махне от бандата.