Той едва бе завършил изречението си, когато Коди влезе в залата и започна да обикаля масите и да поздравява каубоите, които бяха дошли да я чуят как пее. Всички се държаха с уважение с нея, за разлика от начина, по който се държаха с останалите момичета. Посетителите опипваха всички останали момичета, докато те преминаваха покрай тях, но към Армита се държаха с известно страхопочитание.
Коди си проправи бавно път през тълпата, като не изпускаше от очи плячката си. Най-сетне той беше точно там, където тя го искаше. Тя беше готова. В тази си роля Коди се чувстваше много по-уверена. Тя щеше да подмами Мейджърс на горния етаж и да даде на Дебнещия призрак уговорения сигнал. След това оставаше само да го измъкнат от града. Коди бе уверена, че ще се справят, стига да беше достатъчно късно и редовните посетители да бяха пили достатъчно.
Тя стигна до бара и се облегна на него, след което се усмихна на Хал.
— Добро изпълнение — похвали я барманът.
— Благодаря. Забавно ми е да разсмивам мъжете… особено, ако са толкова много.
— Това се дължи само на теб, Армита.
Коди се засмя тихо и погледът й се спря на Люк.
— Нали ти казах, че ще ти доведа клиенти. — Докато говореше внимаваше акцентът да бъде мек, но достатъчно ясен за да подчертае произходът на героинята й. Тя беше израсла в Сан Антонио и това не я затрудняваше особено.
Коди се усмихна на Люк, когато той погледна към нея.
— Пееш много хубаво Армита — каза Люк. — Ти си голяма рядкост в този град.
— О, благодаря — измърка тя на английски с мексикански акцент. Коди забеляза погледа му и пулса й се ускори. Наложи й се да си припомни коя беше и какво правеше. Не можеше да му позволи да я докосне или да я целуне. Коди си спомняше твърде ясно как бе реагирала на прегръдката му и не искаше това да се случи отново. Тя беше тук с него, той изглеждаше заинтересован от нея, така че тя беше постигнала целта си наполовина. Сега трябваше само да го отведе на горния етаж. Останалото щеше да бъде лесно. — Оттук ли си?
— Не. Току-що дойдох.
— С другите ли си? — попита тя и погледна към масата, на която седяха Хадли и Съли.
— Може и така да се каже. Мога ли да ти поръчам нещо? — предложи той.
— Старая се да не пия по време на работа, но тази вечер, с теб… — Тя млъкна и го погледна в очите. — Да. С удоволствие ще изпия едно уиски с теб.
Коди се усмихна, докато приемаше чашата от бармана. Тя отпи от силния алкохол, наслаждавайки се на парещата му топлина. Скоро Люк Мейджърс щеше да бъде неин.
— Искаш ли да седнеш? — попита я той.
— Разбира се, сеньор… Как да те наричам?
— Просто Люк.
— Добре, Люк — отвърна тя с гърлен глас. — Да си намерим маса, на която можем да останем сами.
Той я насочи към една усамотена маса колкото можеше по-далеч от останалите членове на бандата.
— Разкажи ми нещо за себе си — подкани го Коди, когато двамата седнаха един срещу друг в тихото ъгълче.
— Няма много за разказване.
— Защо си дошъл в Рио Нуево?
— За да те чуя как пееш — отговори Люк, без да сваля очи от нея.
— Значи новината, че пея тук, вече се е разнесла толкова надалеч из Тексас, че е привлякла дори известната банда на Ел Диабло да ме слуша? — Тя се усмихна закачливо на лъжата му.
— Колкото си добра, някой ден ще бъдеш световно известна.
Тя кимна.
— Искам да бъда най-добрата в онова, с което се занимавам.
— Вече не си ли?
— Ще видим — каза тя и отпи от чашата си. — Защо си тук, Люк? Сериозно.
— По работа. А ти? Как се озова на такова място?
— Понякога животът просто те отвежда на места, на които дори не си и сънувал, че ще отидеш — отбеляза тя, огледа се наоколо и старателно прикри отвращението, което изпитваше към заведението.
— Знам — съгласи се той.
Люк отпи голяма глътка от чашата си и я погледна в очите. Погледите им се срещнаха.
Коди се втренчи в бездната на сините му очи и почувства, че губи самообладание. Тя отпи голяма глътка от чашата си за кураж. Трябваше да бъде много предпазлива с него, защото знаеше какво можеше да се случи, ако му позволеше да я целуне. Трябваше да внимава, много да внимава. Тя си спомни последната им прегръдка и изпи остатъка от уискито си на един дъх.
— Трябва да вървя да се приготвя — каза тя. — Ще бъдеш ли тук, когато свърша?
— Нямам намерение да ходя никъде — отвърна усмихнат Люк. — Ела тук, когато свършиш, и ще те черпя още едно уиски.
— Ще дойда. — Тя се изправи и докосна бузата му. — Това е последното ми изпълнение за тази вечер. Може би след като си изпиеш питиетата…
Тя си тръгна и го остави да размишлява над тази възбуждаща мисъл.