А сега него го нямаше.
Тя го беше изгубила заради собствената си слабост. Коди се зарече, че това няма да се повтори. Довечера щеше да го потърси отново. Щеше да го вкара в стаята си и да го замъкне обратно в Дел Фуего. Но дори докато си даваше тази клетва, тя си спомняше за усещанията, които предизвикваха у нея целувките му и за огъня на страстта му. Нямаше да й бъде лесно да забрави Люк, нито пък да му устои, когато отново се окажеха сами заедно, но тя щеше да се справи. Имаше работа за вършене.
Денят мина бавно за Коди. Понякога тя крачеше из стаята си и си мислеше, че вечерта никога няма да настъпи. Но най-сетне се стъмни и дойде времето за първото й изпълнение. Тя беше готова. Тази вечер Коди щеше да намери Люк, да го завлече в стаята си, да даде знак на Дебнещия призрак и двамата щяха да го измъкнат от града. Тази вечер. Вече бяха загубили твърде много време.
Докато обмисляше следващия си ход, в главата й се въртеше разговорът й с Логан. Сега тя разбираше защо рейнджърът бе казал, че се съмнява във вината на Люк. Тя също имаше своите съмнения. Но Коди си напомни, че това беше нещо, с което щеше да се справи, когато му дойде времето.
Музиката засвири и тя излезе на сцената готова да направи каквото беше необходимо, за да остане отново насаме с Люк. Тя бе шокирана, когато не забеляза нито Люк, нито останалите членове на бандата. В кантината бяха дошли само редовните клиенти.
Коди не позволи на отсъствието им да се отрази на пеенето й. Тя направи изпълнение, което накара мъжете да я гледат задъхано, и дори след това излезе между масите, за да си поговори с тях. Коди смяташе, че Люк ще се появи за второто й изпълнение, изчака музиката да засвири отново и пак се качи на сцената. Него обаче го нямаше.
Люк си беше тръгнал.
Тя бе имала възможност да го залови и я беше пропуснала.
След последното си изпълнение Коди отиде за малко при каубоите, след което си проправи път до бара, за да си поръча едно питие от Хал.
— На уиски ли си тази вечер? — попита я той.
— Вода — отвърна сериозно тя.
Барманът се разсмя.
— Те бяха страхотни, нали?
— Кои?
— Бандата на Ел Диабло. Всеки път, когато се появят, се плаша до смърт.
— Къде отидоха? — попита безгрижно тя.
— От онова, което чух, щели да се срещнат с някого на два дни път от града. Не знам дали след това ще се върнат или не.
Малко по-късно Коди се прибра в стаята си. Тя определено не беше щастлива.
Джак беше в кабинета на шерифа и разговаряше с Фред, когато отвън се чуха възбудени викове.
— Пипнали са един от тях! Мисля, че е Мейджърс! — крещеше някакъв мъж.
Джак и Фред се втурнаха към прозореца и видяха, че по улицата яздеше един ловец на глави, който водеше друг кон с вързан през седлото мъж. Докато двамата стояха и гледаха, гражданите наизскачаха навън от домовете и канторите си. Тълпата се увеличаваше бързо и заобиколи ездачите.
— Да обесим копелето веднага! — извика някой. — Процесът да върви по дяволите!
— Да! Знаем, че е виновен! Да го обесим!
— Ако накараме този да си плати, те ще се замислят, преди да решат отново да ограбят банката ни!
Тълпата изрева одобрително. Хората се притиснаха колкото можеха по-близо до ловеца на глави, когато той спря коня си пред кабинета на шерифа. Беше висок, тъмнокос мъж, брадясал и покрит с прах от дългия път. Той отиде до втория кон и свали пленника си от седлото.
Фред тръгна напред, за да огледа по-добре лицето на вързания мъж.
— Кого водиш, приятелю? — попита той.
— Водя Люк Мейджърс и си искам хилядата долара — отвърна мъжът и бутна пленника си към Джак и Фред.
— Това е Мейджърс! — извика някой.
Викът му беше подхванат от останалите и настроението на тълпата се влоши. Хората тръгнаха напред с намерението да докопат мъжа, за когото вярваха, че е хладнокръвен убиец.
Джак осъзна какво щеше да се случи. Той измъкна револвера си и тръгна напред, за да покрие пленника. Когато го погледна в лицето, рейнджърът моментално разбра, че това не беше Люк.
— Това не е Мейджърс! — извика той, но тълпата беше твърде ядосана, за да се вслуша някой в думите му. Той се обърна към Фред. — Вкарай ги вътре. Аз ще се оправя.
Той застана срещу тълпата с револвер в ръка и хората замръзнаха по местата си. Въпреки че по лицата им все още се четеше гняв, те знаеха, че тексаските рейнджъри са хора, които не можеха да бъдат подценявани, когато извадеха оръжието си.
— Ако се наложи, ще използвам този револвер, за да ви спра. Направете както ви каза Фред и си вървете по домовете.