— Ти ли си Джеси?
— Да.
— Джордж Джаксън ми каза за теб. Аз съм Люк Мейджърс и съм новият собственик на това ранчо. Спечелих го от Джаксън на игра на покер в Галвестън. Актът за собственост е в дисагите ми, ако искаш да го видиш. — Той кимна към коня си, но не се помръдна. Люк знаеше отлично какви поражения нанасяше изстрел от двуцевка и нямаше желание да бъде потърпевш.
— Донеси го. — Джеси посочи с дулото към коня на Люк. Той взе документа и го подаде на каубоя. Джеси го прочете и бавно свали оръжието.
— Този мъж винаги си е бил един проклет глупак. — Той погледна Люк с уважение. — Съжалявам за пушката, но тук човек трябва да бъде много предпазлив. — Най-накрая той се усмихна и подаде ръка. — Казвам се Джеси Харди. Работя тук, откакто господин Джаксън ме нае през седемдесет и трета.
— Радвам се да се запознаем, Джеси. — Люк откри, че ръката на мъжа е твърда, а погледът му — честен. Той незабавно хареса каубоя.
— Предполагам, това означава, че ти си новият шеф. Ела, ще ти покажа къщата.
— Благодаря.
Половин час по-късно Люк стоеше с каубоя при корала и наблюдаваше конете, които беше получил с имота. Джеси му беше казал какъв е размерът на стадата му — той разполагаше с двадесет коня и двеста глави добитък.
— Ще останеш ли да работиш за мен? — попита го Люк.
— С удоволствие. — Предложението накара Джеси да почувства облекчение. Животът му едва ли щеше да бъде по-лош при новия собственик. Люк Мейджърс приличаше на умен човек и сигурно щеше да бъде по-добър собственик от Джаксън.
— Добре. Има едно нещо, което трябва да знаеш. — Джеси го погледна с любопитство и той продължи: — Променям името на ранчото. Искам да го кръстя на печелившата ръка, с която го спечелих.
— И как ще се казва? „Ранчо Роял“? Или „Фул“? — попита Джеси с неприкрит интерес, като си мислеше, че ръката трябва да е била страхотна, щом с нея новият му шеф беше ударил такава печалба.
— Люк се усмихна леко.
— Не. Ще го нарека „Тройка“.
— „Тройка“ ли? — Каубоят го погледна недоверчиво. — Джаксън е изгубил ранчото срещу тройка?
— Три тройки, ако трябва да бъда съвсем точен. Джаксън имаше чифт, а както вървяха нещата през цялата вечер, това вероятно му се е сторило достатъчно печеливша ръка. Аз обаче извадих късмет. — Люк огледа земята, която сега беше негова, и за пръв път от много години се почувства щастлив и спокоен. — Голям късмет.
Двама непознати, които изглеждаха, сякаш бяха пътували дълго, влязоха в „Самотната звезда“ и застанаха до бара. В израженията им имаше някаква твърдост и решителност, която накара бармана инстинктивно да започне да се държи предпазливо.
— Търсим един мъж — каза по-младият от двамата.
— Тук идват много мъже.
— Този се казва Мейджърс, Люк Мейджърс, стрелецът. Трябва да го намерим. Идвал ли е тук?
— Може и да е идвал, а може и да не е. За какво го търсите? — Мейджърс му беше оставил щедър бакшиш по време на посещението си в бара и сега барманът нямаше намерение да го издава.
— Лично е. Просто се опитваме да го намерим.
Барманът ги огледа внимателно.
— Отдавна не съм го виждал. Съжалявам, но не мога да ви помогна с нищо.
Мъжът, който бе говорил с него, кимна и плъзна една монета по бара, за да го компенсира за отделеното време.
Барманът прибра монетата и остана да гледа как двамата излизат от заведението. В тях имаше нещо, което го тревожеше, но той не можеше да определи какво точно. Някакво отчаяние, може би, но само бог знаеше какво точно беше. Добрата новина беше, че той не им бе казал нищо за Мейджърс и не смяташе да им казва. Ако успееха да го намерят, щяха да го намерят без негова помощ.
Глава трета
— Искате да кажете, че няма да ми дадете парите, така ли? — Люк беше стиснал зъби, а очите му хвърляха гневни пламъци към банкера.
Идването в банката бе едно от най-трудните неща, които той беше вършил през живота си, но беше необходимо заради ранчото. През шестте месеца, след като бе влязъл във владение на новия си имот, не се беше показвал много, бе работил усилено и бе ходил в града само когато се бе налагало да закупи провизии. Искаше отново да заживее тих, почтен живот и работеше денонощно за постигането на тази си цел. И тъкмо когато бе решил, че ще се справи, бе получил сметката за някакви данъци със задна дата — над 250 долара. Парите, с които Люк бе разполагал в началото, вече бяха похарчени за ремонтите в ранчото. Не разполагаше с такава сума, така че се беше наложило да отиде при Джонатан Харис като бизнесмен, който иска да вземе честен заем. Сега Люк се вбесяваше, като си помислеше как се беше унижил да моли този надут задник безрезултатно.